Шарлейн Харис - Мъртви на прага

— Преди малко се сетих за него — отвърнах аз.

Дългата Сянка беше първият барман във „Вамптазия“. Крадеше от Ерик, който пък ме принуди да разпитам сервитьорките и другите човешки служители, докато накрая успях да открия виновника. Две секунди преди Дългата Сянка да изтръгне гръкляна ми, Ерик го уби по най-традиционния начин — с дървен кол. Стигнах до извода, че да убиеш друг вампир е много сериозна работа, защото Ерик трябваше да плати солена глоба — така и не разбрах на кого, но вече бях сигурна, че парите са отишли при Горещ Дъжд. Ако Ерик беше убил Дългата Сянка, без да плати за това, щеше да го сполети някакво друго наказание. Нямах представа какво — и слава богу!

— Какво искаше Горещ Дъжд? — попитах.

— Да ме уведоми, че въпреки платената сума, определена от арбитъра, той не се чувства напълно удовлетворен.

— Още пари ли иска?

— Не мисля. Останах с впечатление, че не търси финансова компенсация. — Ерик сви рамене. — За мен случаят е приключен. — Той отпи глътка синтетична кръв, облегна се назад и ме погледна с непроницаемите си сини очи. — Както впрочем и кратковременната ми амнезия. Кризата свърши, вещиците са мъртви и в моето малко късче от Луизиана отново цари ред. Как са нещата при теб?

— Ами, тук съм по работа — отвърнах аз и побързах да си придам делово изражение.

— Какво мога да направя за теб, скъпа моя Суки? — попита той.

— Сам иска да те помоли за нещо — казах.

— И праща теб? Или е много глупав, или е много умен — измърмори той.

— Нито едното, нито другото — отвърнах аз, опитвайки се да запазя спокоен тон. — По-скоро много ранен. Простреляха го в крака тази нощ.

— Как се случи това? — Новината привлече вниманието на Ерик.

Обясних му. Леко потреперих, докато му разказвах колко тиха е била нощта и че двамата със Сам сме били сами.

— Арлийн тъкмо беше напуснала паркинга. Отиде си вкъщи, без да разбере нищичко. Новата готвачка, Суити, също си беше тръгнала. Някой го простреля откъм горичката в северната част на паркинга. — Отново потреперих, този път от страх.

— Ти близо ли беше?

— О… ами… — Гласът ми изтъня. — Много близо. Тъкмо се обърнах да… и тогава той… Всичко подгизна в кръв.

Лицето на Ерик изглеждаше твърдо като мрамор.

— Какво направи?

— Намерих телефона на Сам в джоба му, слава богу! С едната си ръка притиснах дупката в крака му, а с другата набрах 911.

— Как е той?

— Добре. — Поех дълбоко въздух, за да се успокоя. — Сравнително добре, като се вземе предвид ситуацията. — Успях да го кажа спокойно. Браво на мен! — Но трябва да лежи известно време, разбира се, а толкова много… толкова много странни неща се случват в бара напоследък… Заместник-барманът просто не може да се справи с работата за повече от няколко дни. Тери е малко повреден.

— И каква е молбата на Сам?

— Сам иска да му заемеш един от твоите бармани, докато кракът му оздравее.

— Защо отправя молбата си към мен, а не към водача на шривпортската глутница? — Свръхсъществата рядко създаваха организации, но градските върколаци имаха глутница. Ерик имаше право: би било много по-логично Сам да отправи молбата си към полковник Флъд.

Сведох поглед към чашата с джинджифилова лимонада.

— Някой е взел на мушка върколаците и изобщо свръхсъществата с двойствена природа в Бон Томпс — казах аз съвсем тихо. Знаех, че той ще ме чуе дори през музиката и глъчката около бара.

Точно тогава към сепарето се приближи някакъв мъж — млад военнослужещ от авиобазата „Барксдейл“ в Шривпорт. (Веднага разбрах какъв е, съдейки по прическата, телосложението и приятелчетата му, които, общо взето, изглеждаха като клонинги.) Мъжът взе да пристъпва от пета на пета, местейки поглед от мен към Ерик.

— Ей, ти — подвикна ми той и забучи пръст в рамото ми. Вдигнах поглед към него и се подготвих за неизбежното. Някои хора сами си търсят белята, особено когато са пийнали. Този добре сложен младеж с предизвикателна прическа се намираше далеч от дома и бе твърдо решен да докаже себе си.

Малко са нещата, които ненавиждам повече от това да се обръщат към мен с „Ей, ти“ и да ме ръчкат с пръст. Но все пак се опитах да запазя любезното си изражение. Младежът имаше кръгло лице, кръгли тъмни очи, малка уста и гъсти кафяви вежди. Носеше чиста вълнена риза и добре изгладени панталони в цвят каки. И търсеше конфликт.

— Не мисля, че се познаваме — спокойно казах аз, опитвайки се да го откажа от намерението му.

— Не трябва да седиш на една маса с вампир — продължи той. — Човешките момичета не бива да излизат с умрели мъже.