Шарлейн Харис - Мъртви на прага

Разперих ръце и помолих Ерик да ми обясни какво има предвид под варварски неща.

— Неща, които останалите от нас не биха посмели да направят — отвърна Ерик.

Ококорих се насреща му, шокирана и дълбоко разтревожена.

— Не мога да си затворя очите за това, което се случва с Тара. Нямам толкова много приятели, че да си позволя да загубя някого.

— Ако се е забъркала с Мики, тя просто е стръв на кука — каза Ерик с брутална яснота. Той взе палтото от ръцете ми и ми помогна да го облека. Ръцете му масажираха раменете ми, докато се закопчавах.

— Стои ти добре — каза. Нямаше нужда да съм телепат, за да разбера, че не искаше да говори повече за Мики.

— Получи ли благодарствената ми бележка?

— Разбира се. Много… мило.

Кимнах с надеждата, че това ще е краят на тази тема. Не беше, естествено.

— Продължавам да се чудя защо по старото ти палто имаше петна от кръв — измърмори Ерик и очите ми се стрелнаха нагоре към неговите. Отново проклех собственото си нехайство. Когато дойде да ми благодари за гостоприемството, Ерик направи обиколка на цялата къща, докато аз се занимавах с нещо друго, и случайно попадна на палтото ми. — Какво сме направили, Суки? И на кого?

— Пилешка кръв. Заклах едно пиле и го сготвих. — Лъжех. В детството ми често съм виждала баба да го прави, но сама никога не съм клала пиле.

— Суки, Суки… Моят детектор на лъжата определя това като грешен отговор — каза Ерик и възмутено поклати глава.

Така се сепнах, че избухнах в смях. Удобен момент да си тръгна. Чарлз Туайнинг вече стоеше до входната врата, готов да облече ватираното си яке — последен писък на модата.

— Довиждане, Ерик, и благодаря за бармана — казах аз, сякаш бях взела назаем чаша ориз или батерии за дистанционното. Той се наведе и докосна бузата ми с хладните си устни.

— Шофирай внимателно — каза. — И стой настрана от Мики. Трябва да разбера защо се навира в територията ми. Обади ми се, ако имаш някакви проблеми с Чарлз. — (Ако батериите са дефектни или оризът е пълен е червеи.) Над рамото му видях жената, която отбеляза, че не съм никаква девица. Продължаваше да седи на бара. Очевидно се чудеше какво толкова съм направила, та да привлека вниманието на красив и стар вампир като Ерик.

Понякога и аз се чудех същото.

Пътуването обратно до Бон Томпс беше приятно.

Вампирите не миришат като хората и не се държат като хора, но със сигурност действат много успокояващо на мозъка ми. В компанията на вампир се чувствам почти толкова спокойна, колкото и когато съм сама. Е, като изключим вероятността да им се допие кръв, разбира се.

Чарлз Туайнинг зададе няколко въпроса относно работата и бара. Имах чувството, че шофирането ми леко го напряга — а може би просто не обичаше да се вози в кола. Някои от вампирите, превърнати в такива преди епохата на индустриалната революция, ненавиждат модерните транспортни средства. Превръзката му закриваше лявото око — от моята страна — и ми създаваше странното усещане, че съм невидима.

Първо се отбихме до вампирската странноприемница, където живееше Чарлз, за да си вземе някои неща. Багажът му се побираше в малък спортен сак, в който най-вероятно имаше дрехи за около три дни. Разказа ми, че съвсем отскоро е в Шривпорт и още не е имал време да реши къде да се установи.

След като пътувахме около четирийсет минути, вампирът каза:

— А вие, мис Суки? С родителите си ли живеете?

— Не, те починаха, когато бях на седем — отвърнах. С ъгълчето на окото си забелязах жеста на ръката му, с който ме окуражаваше да продължа. — Една нощ през онази пролет валя пороен дъжд, огромно количество за много кратко време, и баща ми се опитал да прекоси един мост, който вече бил под водата. Реката ги отнесла веднага.

Погледнах надясно и го видях да кима. Хората умираха, понякога внезапно и неочаквано, а понякога доста нелепо. Един вампир знаеше това по-добре от всеки друг.

— Двамата с брат ми отраснахме в дома на баба ни — казах. — Тя почина миналата година. Брат ми се премести в старата къща на родителите ни, а аз останах в бабината.

— Късметлийка си, че имаш свой дом — обади се той.

В профил острият му нос изглеждаше изящен, почти миниатюрен. Зачудих се дали си даваше сметка, че човешката раса бе станала по-едра, а той си стоеше същият.

— О, да — съгласих се аз. — Страхотна късметлийка съм. Имам работа, имам брат ми, имам къща, имам приятели. И съм здрава.

Той за пръв път обърна към мен цялото си лице. Или поне така ми се стори, но аз тъкмо изпреварвах един очукан форд и нямаше как да отвърна на погледа му.