Шарлейн Харис - Мъртви на прага

— Много интересно. Прощавай, по бях останал с впечатлението, че имаш някакъв недъг. Пам спомена нещо такова.

— О, да… аха.

— И какъв е… този недъг? Изглеждаш много… ъм… корава.

— Аз съм телепат.

Той се умисли.

— Какво означава това?

— Мога да чета мислите на други хора.

— Но не и на вампири.

— Не, не на вампири.

— Много добре.

— Да, и аз така смятам. — Ако можех да чета мислите на вампирите, отдавна да съм мъртва. Вампирите ценят личното си пространство.

— Познаваше ли Чоу? — попита той.

— Да. — Беше мой ред да съм лаконична.

— А Дългата Сянка?

— Да.

— От позицията на най-новия барман във „Вамптазия“ определено съм заинтригуван от обстоятелствата около смъртта им.

Напълно разбираемо, но аз нямах представа как да отговоря.

— Добре — предпазливо казах аз.

— Ти там ли беше, когато Чоу умря отново? — Някои вампири използваха тази формулировка, когато говореха за окончателната смърт.

— Ами… да.

— А Дългата Сянка?

— Ами… да.

— Бих искал да чуя какво имаш да кажеш по този въпрос.

— Чоу умря в така наречената Война с вещиците. Дългата сянка се опитваше да ме убие и тогава Ерик го прониза с кол, защото и без друго крадеше от него.

— Сигурна ли си, че това е причината Ерик да го прониже? Заради кражби?

— Бях там. Би трябвало да знам. Точка по въпроса.

— Предполагам, че животът ти не е много лесен — каза Чарлз след дълга пауза.

— Така е.

— Къде ще прекарвам светлата част от денонощието?

— Шефът ми се е погрижил за това.

— Във вашия бар често ли се случват неприятности?

— Едва отскоро — отвърнах аз след кратко колебание.

— Охраната ви не може ли да се справи със свръхсъществата?

— Охраната е собственикът, Сам Мерлот. Той самият е свръхсъщество. Точно в момента е свръхсъщество с ранен крак. Простреляха го. И не е единственият.

Това изобщо не изненада спътника ми.

— Колко са?

— Трима, доколкото ми е известно. Калвин Норис, пума, който не е смъртоносно ранен, и едно момиче на име Хедър Кинман, която е мъртва. Беше застреляна в „Соник“. Знаеш ли какво е „Соник“? — Вампирите не са много наясно със заведенията за бързо хранене, защото просто не се хранят. (Вие например колко бутилки кръв можете да сложите върху поднос на главата си?)

Чарлз кимна и кестенявите му къдрици се разпиляха по раменете му.

— Оттам можеш да поръчваш храна от колата си.

— Да, точно така — казах. — Хедър седяла в колата на приятелка, после слязла, за да отиде до своята кола, на няколко метра разстояние. Изстрелът дошъл от другата страна на улицата. Тя държала млечен шейк в ръката си. — Разтопеният шоколадов сладолед се беше смесил с кръвта й на паважа. Видях го в съзнанието на Анди Белфльор. — Случило се е късно през нощта и всички магазини на отсрещния тротоар бити затворени от часове. Така че стрелецът спокойно се е измъкнал.

— И трите случая ли са станали през нощта?

— Да.

— Чудя се дали това е важна подробност.

— Би могло; а може би просто защото нощта осигурява по-добро прикритие.

Чарлз кимна.

— Откакто раниха Сам, сред свръхсъществата настъпи паника. Трудно им е да повярват, че трите последователни покушения са случайност. А обикновените хора се тревожат, защото в техните очи трима души са били простреляни на случаен принцип — жертви, които нямат нищо общо помежду си и почти никакви врагове. А това напрежение поражда юмручни боеве в бара.

— Никога досега не съм работил като охрана — призна Чарлз. — Бях най-малкият син на баронет от средна ръка, така че трябваше да се справям сам в живота. Работил съм какво ли не. Бил съм барман, а преди много години съм работил и в публичен дом. Стоях отпред, хвалех достойнствата на проститутките — нали това е думата? — и изхвърлях от бардака клиентите, които се държаха твърде грубо с момичетата. Предполагам, че същите задължения имат и охранителите в баровете.

Загубих дар слово от този неочакван изблик на откровение.

— Разбира се, това беше, след като загубих окото си, но преди да стана вампир — уточни той.

— Разбира се — повторих аз като ехо.

— Което пък се случи, докато бях пират — продължи той. Усмихваше се. Видях го с периферното си зрение.

— И какво точно… ъм… пиратства? — Нямах представа дали употребявам глагола правилно, но той ме разбра идеално.

— О, ами… опитвахме се да хващаме жертвите си неподготвени — небрежно отвърна той. — Обикновено се подвизавахме по американското крайбрежие, в близост до Ню Орлиънс, където отвличахме малки товарни кораби. Аз плавах на малка едномачтова лодка, така че не можехме да нападаме твърде големи или добре охранявани кораби. Но когато настигнехме някоя тримачтова платноходка, падаше страхотна битка! — Той въздъхна, припомняйки си щастливото преживяване да ръгаш хората със сабя, предполагам.