Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

— Да, благодарение на него нямам досие в полицията, но докато беше жив, той ми три сол на главата.

— Разказвал си ми и за онова момиче в къщата на студентското братство… — Харис взима папката. — Тук някъде е името на малката — старая се да записвам новопостъпилата информация във всички досиета (когато ги намеря), — но защо не ми помогнеш?

— Анмари Уинклър — прошепва Бил и чувства, че лицето му пламва. — С нея бяхме гаджета, но не съм я изнасилвал, така че не ми го пиши на сметката. Беше прекалила с бирата и си вирна краката, като легнах върху нея — всеки би го приел като съгласие за секс, нали?

— Тя вирна ли си краката и за двамата след теб?

Бил се изкушава да каже: „Не, но не я изгорихме, както си сторил с онези жени“.

От друга страна…

Случва се, докато играе голф, докато майстори нещо в работилницата си или докато обсъжда с дъщеря си (вече колежанка) темата на дипломната ѝ работа, ненадейно да се запита къде е сега Анмари. С какво се занимава. Какво си спомня от онази нощ.

Харис цинично се усмихва. Работата му може да е скапана, но очевидно на моменти му доставя удоволствие.

— Явно не искаш да отговориш на този въпрос, затова да продължим нататък. Мислиш си за всичко, което ще промениш при следващото си возене на космическата въртележка. Този път няма да притиснеш с вратата кутрето на братчето си, нито ще се опиташ да откраднеш часовник в търговския център в Парамъс…

— Не беше в Парамъс, а в Ню Джърси. Сигурен съм, че е записано в досието ми.

Харис перва встрани досието, сякаш прогонва досадна муха, и продължава:

— Следващия път ще откажеш да изчукаш пияната си приятелка, просната на канапето в къщата на братството ти, и — най-важното! — ще си запишеш час за колоноскопия, вместо да отлагаш, защото вече си преценил — поправи ме, ако греша, — че предпочиташ унижението да ти пъхнат сонда в задника, отколкото да умреш от рак на дебелото черво.

— Няколко пъти за малко не казах на Лин за случката в онази къща, но така и не се престраших.

— Обаче, ако имаш възможност, ще го сториш, така ли?

— Естествено. А, ти ако имаш втори шанс, няма ли да отключиш вратите на фабриката?

— Разбира се, само че никой не получава втори шанс. Съжалявам, ако съм те разочаровал. — По нищо не личи, че съжалява. Изглежда уморен. Изглежда отегчен. И явно изпитва злорадство. Посочва вратата вляво. — Мини през тази, както си правил винаги досега, и ще започнеш живота си отначало — като бебе, тежащо три кила и половина, което излиза от утробата на майка си и попада в ръцете на лекаря. Ще те повият и ще те занесат у дома, във фермерската къща в Небраска. През 1964-та баща ти ще продаде фермата и семейството ви ще се пресели в Ню Джърси. Там ще откъснеш кутрето на брат си, докато играете на криеница. Ще учиш в същата гимназия и ще получаваш същите оценки. Ще се запишеш в Бостън Колидж и пак ще изчукаш Анмари Уинклър почти против волята ѝ. После ще гледаш как двама твои състуденти ѝ се изреждат, ще си мислиш, че трябва да се намесиш, но така и няма да събереш сили да им попречиш. След три години ще се запознаеш с Лин Десалво и след още две ще се ожениш за нея. Ще имаш същата кариера и същите приятели, пак ще изпитваш дълбоко безпокойство заради далаверите, в които участват големите клечки от компанията ти… и пак ще си държиш езика зад зъбите. Щом навършиш петдесет, същият лекар ще те убеждава да си направиш колоноскопия и ти ще обещаеш (както винаги) да „уредиш този маловажен въпрос“. Няма да го направиш и ще те погуби същият рак на дебелото черво. — Харис хвърля папката обратно на разхвърляното си бюро. Сега е ухилен до уши. — После ще дойдеш тук и ще проведем същия разговор. Ще те посъветвам да избереш другата врата и да приключиш веднъж завинаги, но разбира се, решението ще е само твое.

Докато слуша кратката „проповед“, Бил все повече се озадачава.

— Няма да помня нищо , така ли? Никакви спомени , а?

— Е, никакви е твърде пресилено — отговаря Харис. — Може би си забелязал снимките в коридора.

— Да. Пикник на служителите в някаква компания.

— Точно така. Всеки от моите посетители (било мъж или жена) вижда снимки от годината на раждането си и разпознава няколко души сред останалите. Започнеш ли отначало живота си, господин Андърс — ако, разбира се, избереш тази възможност, — щом зърнеш тези хора, ще изпиташ усещане за дежа вю, за нещо, което вече се е случвало с теб. Всъщност наистина се е случвало. Ще почувстваш и още нещо — мимолетно, но натрапчиво усещане, — че има много повече… да речем, смисъл в живота ти и в битието като цяло, отколкото си смятал преди. То обаче бързо ще премине.