Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

— Колко жени загинаха?

— Сто четирийсет и шест и аз дълбоко скърбя за всяка, господин Андерсън.

Бил не си прави труда да изтъкне, че името му не е Андерсън. Преди двайсет минути умираше в леглото си, а сега е заинтригуван от тази случка от далечното минало, за която чува за първи път. Ако не го лъже паметта, разбира се.

— Няколко минути след като с Макс слязохме по аварийната стълба, работничките се струпаха на нея. Проклетото приспособление не издържа на тежестта, счупи се и две дузини жени паднаха от трийсет метра право на паважа. Всички загинаха. Още четирийсет скочиха през прозорците на деветия и десетия етаж. Дрехите на някои горяха. И тези жени загинаха. Пожарникарите бяха разпънали спасителни мрежи, но падащите жени ги пробиха и експлодираха на тротоара като торби с кръв. Гледката беше кошмарна, господин Андерсън. Другите работнички скачаха в асансьорните шахти, но повечето… повечето… изгоряха.

— Също като при терористичното нападение на 11 септември, само че с по-малко жертви.

— Винаги го казваш.

— А ти си тук.

— Точно така. Понякога се питам колко мъже седят в подобни канцеларии. И колко жени. Убеден съм, че има и жени — открай време съм с напредничави разбирания и смятам, че жените могат да заемат не особено отговорни ръководни длъжности и да се справят блестящо. Та така… всички ние — мъже и жени — отговаряме на едни и същи въпроси и изпращаме едни и същи пътешественици. Навярно си мислиш, че ни поолеква всеки път, когато някой от вас избере вратата, вдясно вместо тази. — Той посочва другата. — Обаче не се случва. Никога. Нова капсула се спуска от тръбата — зуууп! — и на мястото на предишния шут застава друг. Понякога дори двама. — Привежда се и жалостно изпъшква: — Гадна работа е тази, господин Андерсън.

— Името ми е Андрюс — поправя го Били. — Да, положението ти е доста кофти, обаче поеми отговорност за деянието си, да му се не види! Загинали са сто четирийсет и шест жени! Защото със съдружника ти сте заключили вратите.

Харис удря с юмрук по бюрото:

— Онези никаквици щяха да ни разорят! — Взема папката и я размахва пред Бил. — А и с какво право ме упрекваш, а? Присмял се хърбел на щърбел! „Голдман Сакс“. Измами с ценни книжа. Спечелени милиарди, платени данъци — само няколко милиона. Няколко пършиви милиона! „Спекулативен балон на недвижимите имоти“ — позната ли ти е тази фраза? Колко клиенти си измамил? Колко души са загубили парите, спестявани цял живот, заради алчността и недалновидността ти?

Бил знае за какво говори Харис, само че всички финансови далавери (е… повечето на брой) се вършеха на много по-високо ниво. И той беше изненадан като „обикновените“ хора, когато пирамидата рухна. Изкушава се да изтъкне огромната разлика между „докаран до просяшка тояга“ и „изгорен жив“, но защо да сипва сол върху раната? Пък май ще е доста фарисейско изказване.

— Да зарежем тази тема — предлага. — Ако разполагаш с информацията, която ме интересува, говори направо и ще ти се махна от главата.

— Не аз пушех цигара — промърморва Харис, сякаш мислите му са другаде. — Не аз хвърлих запалената кибритена клечка.

— Господин Харис? — Бил чувства как го връхлита усещане за клаустрофобия. „Ако ми се налагаше да остана тук завинаги, щях да се застрелям“ — мисли си. Само че, ако казаното от Харис е вярно, няма да има желание да се гръмне, също както няма да му се иска да ходи до тоалетната.

— Да, да, добре. — Харис отегчено изпухтява. Ето как стоят нещата: ако излезеш през вратата вляво, ще изкараш живота си отново. Целия — от А до Я, от раждането до смъртта. Ако избереш онази вдясно, ще изчезнеш мигновено. Пуф! Като свещ, угасена от вятъра.

В първия момент Бил не реагира. Загубил е дар слово и не вярва на ушите си. Твърде хубаво е, за да е вярно. Първо си помисля за злополуката с осемгодишното си братче Майк. После се сеща как на седемнайсет го спипаха да краде в един магазин. Глупава младежка лудория, заради която нямаше да го приемат в колеж, ако баща му не се беше намесил и не беше разговарял с когото трябва. На ум му идва и случката с Анмари в къщата на братството… оттогава са минали много години, но от време на време споменът най-неочаквано го спохожда. И разбира се, най-важното…

Харис се усмихва — усмивката му е неприятна:

— Знам какво си мислиш, защото вече си ми го разказвал. Как една вечер с братчето ти сте си играели на криеница, ти си затръшнал вратата на спалнята, за да му попречиш да влезе, и неволно си откъснал част от кутрето му. Как на майтап си откраднал ръчния часовник и как баща ти е използвал връзките си, за да те измъкне…