Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

— Става въпрос за прераждане, нали така!

Айзък Харис въздиша:

— Винаги задаваш същия въпрос и аз винаги давам един и същ отговор: не съвсем.

— Мъртъв съм, нали?

— Чувстваш ли, че си умрял?

— Не, обаче видях бялата светлина.

— О, да, прословутата светлина! Преди миг беше там, а сега си тук. Задръж така. — Харис преравя документите на бюрото си, не намира каквото търси и започва да отваря чекмедже след чекмедже. Най-после изважда още няколко папки и отделя настрана една. Отваря я, прелиства една-две страници и кима: — Само си опреснявах паметта. Инвестиционен банкер, нали така?

— Да.

— Съпруга и три деца? Двама синове и дъщеря?

— Правилно.

— Извини ме, обаче на главата ми са неколкостотин пътешественици и понякога обърквам конците. Все се заричам да въведа ред в документацията, но това е работа за секретарка и тъй като те отказват да ми назначат…

— Кои са те ?

— Представа си нямам. Общуваме чрез пневматичната поща. — Той почуква по тръбата, която се разклаща само за миг. — Работи със сгъстен въздух. Последна дума на техниката!

Бил вдига папките от стола пред бюрото и повдига вежди.

— Остави ги на пода — казва Харис. — Нека си стоят там, сега не ми е до тях. Някой ден ще ги подредя. Ако изобщо има дни. Може би има — както и нощи, — но как да съм сигурен? Както навярно си забелязал, тук няма прозорци. Нито часовници.

Бил сяда и се пита: „Защо ме нарича пътешественик, ако това не е прераждане?“.

Харис се обляга назад и сключва пръсти на тила си. Поглежда пневматичната поща, която по едно или друго време със сигурност е била последна дума на техниката. Най-вероятно през 1911, макар че може би са я използвали и през 1956. Поклаща глава и невесело се засмива:

— Нямаш идея колко досадни ставате! Според досието ти това е нашата петнайсета среща.

— Никога през живота си не съм бил тук — възразява Бил, позамисля се и се поправя: — Само дето това не е истинският ми живот, а моят живот след смъртта, нали?

— Всъщност е моят. Ти си пътешественикът, а не аз. Твоя милост и другите тъпаци, които минават през тази канцелария. Ще си избереш врата и ще си тръгнеш. Аз оставам. Тук няма тоалетни, защото вече нямам физиологични нужди. Няма спалня, понеже вече не спя. Единственото ми занимание е да вися тук и да разговарям с вас, пътуващите клоуни. Пристигате, задавате едни и същи въпроси, аз давам едни и същи отговори. Такъв е моят задгробен живот. Не е ли вълнуващ?

Бил, който при последното си проучване се е запознал в дълбочина с подробности от теологията, си казва, че още в коридора е стигнал до верния отговор.

— Говориш за чистилището.

— Естествено. Единственото, което ме вълнува, е колко време ще остана тук. Ще ми се да ти кажа, че ще откача, ако не продължа напред, само дето и полудяването е извън възможностите — ми като срането и спането. Знам, че името ми не ти говори нищо, обаче и преди сме обсъждали този въпрос — не при всяко твое появяване, но няколко пъти. — Той махва с ръка толкова силно, че няколко фактури, прикрепени с кабарчета на стената, затрептяват. — Това е… или беше — не знам кое е по-правилно — земната ми канцелария.

— През 1911 ли?

— Да. Бих те попитал дали знаеш какво е шъртуейст, Били, но тъй като съм сигурен, че отговорът ти е неизвестен, ще те осветля — къса дамска блуза с предно закопчаване. В началото на века със съдружникът ми Макс Бланк притежавахме фабрика, наречена „Трайенгъл Шъртуейст“. Предприятието ни носеше добра печалба, обаче работничките ни създаваха големи ядове. Твърде често излизаха навън, за да пушат, и (което беше още по-лошо) крадяха блузи, които криеха в чантите си или под полите си. Затова заключвахме вратите на сградата до свършването на всяка смяна, а на излизане претърсвахме жените… Казано накратко, един ден проклетата фабрика изгоря. С Макс се спасихме, като се покатерихме на покрива и после слязохме по аварийната стълба. Повечето жени не извадиха същия късмет, въпреки че, откровено казано, сами си бяха виновни. Пушенето във фабриката беше строго забранено, но много работнички пренебрегваха забраната и по-късно началникът на пожарникарите каза, че огънят е тръгнал от неугасена цигара. С Макс бяхме обвинени в непредумишлено убийство, обаче съдът ни оправда.

Бил си спомня противопожарния кран в коридора и надписа над него: „По-добре късно, отколкото никога“. Казва си: „Прокурорът е обжалвал оправдателната присъда, господин Харис, и на второто дело с Макс сте били признати за виновни, иначе нямаше да си тук“.