Стивън Кинг - Страшни сънища за продан- 1 част

Прави няколко крачки по коридора. На стената вляво е монтиран противопожарен кран с идиотски надпис над него: „По-добре късно, отколкото никога“. Вдясно има табло за обяви, на което с кабарчета са прикрепени няколко фотографии — от старомодните, с назъбени краища. Над тях е опънат плакат с написан на ръка текст: „ПИКНИК НА СЛУЖИТЕЛИТЕ В КОМПАНИЯТА — 1956! ГОЛЯМ КУПОН БЕШЕ!“

Той разглежда снимките: шефове, секретарки, служители и тайфа палави дечурлига с лица, омазани със сладолед. Неколцина мъже се занимават с барбекюто (един е нахлупил задължителната майтапчийска шапка на готвач), млади мъже и жени хвърлят подкови, млади мъже и жени играят волейбол, млади мъже и жени плуват в езерото. Мъжете са с бански (за които всеки човек от двайсет и първи век би казал, че са неприлично къси и впити), но малцина имат шкембенца. „Телосложението им е типично за петдесетте“ — казва си Бил. Жените са със старомодни бански костюми като на Естер Уилямс, едновремешната плувкиня и филмова актриса; с тях представителките на нежния пол изглеждат така, сякаш нямат задници, само издутини без цепки. Консумират се сандвичи хотдог. Пие се бира. Изглежда, всички си изкарват страхотно.

На една от снимките се вижда как бащата на Ричи Бланкмор подава на Анмари Уинклър печен на жар маршмелоу. Бил си мисли, че това е нелепо, защото бащата на Ричи беше шофьор на камион и никога през живота си не беше ходил на фирмен пикник. Самият Бил и Анмари бяха гаджета в колежа. На друга фотография е Боби Тиздейл, с когото учеха в същия колеж. Боби, който наричаше себе си Факира Тиз, беше починал от инфаркт преди да навърши четирийсет. Може би вече е бил роден през 1956, обаче по това време или е ходел на детска градина, или е бил в първи клас, но със сигурност не се е наливал с бира на брега на езерото Все Едно Кое. На снимката изглежда на двайсет — на колкото беше по времето, когато с Бил учеха в колежа. На третата фотография майката на Еди Скрапони тупка по земята волейболна топка. След преместването на семейство Андрюс от Небраска в Парамъс, Ню Джърси, Еди стана най-добрият приятел на Били, а Джина Скрапони, която той веднъж зърна да прави слънчеви бани във вътрешния двор на къщата си само по прозрачни бели гащички, беше най-любимата му фантазия, когато се учеше да мастурбира.

Човекът с майтапчийската готварска шапка е Роналд Рейгън.

Бил се привежда към черно-бялата снимка (носът му почти се допира до нея) и установява, че не е сгрешил. Четиресетият президент на Съединените щати пече хамбургери на някакъв фирмен пикник.

Коя е фирмата обаче?

И къде се намира той, Бил, в момента?

Радостта му от откритието, че отново е здрав и не изпитва болка, постепенно помръква. Заменят я усилващо се чувство за обърканост, за тревожност. Няма логика тези негови познати да са на снимките, а фактът, че никога не е виждал останалите заснети хора, изобщо не го успокоява. Обръща се и вижда стъпала, водещи към друга врата, на която с големи червени букви е написано „ЗАКЛЮЧЕНО“. Остава само стаята на господин Айзък Харис. Бил се приближава до нея, поколебава се, после почуква.

— Влезте!

Бил се подчинява. До разхвърляното бюро стои човек с широк панталон с висока талия, придържан с тиранти. Кестенявата коса на непознатия е зализана и сресана на път по средата. На носа му са кацнали очила без рамки. Стените почти не се виждат от прикрепените на тях фактури и кичозни снимки на дългокраки хубавици, навяващи на Бил асоциация с компанията за тежкотоварен превоз, в която работеше бащата на Ричи Бланкмор. Няколко пъти ходи там заедно с Ричи и канцеларията на диспечера изглеждаше по същия начин.

Според стенния календар месецът е март, а годината — 1911, което е безсмислено също като надписа, оповестяващ, че снимките на таблото са от 1956. Бил влиза и вижда врата вдясно. Вляво има още една. Помещението е без прозорци, стъклена тръба, прокарана през тавана, виси над брезентов кош за пране на колелца. В коша са натрупани жълти листове хартия — май са още фактури. Или пък съобщения. Купчината папки на стола пред бюрото е висока почти метър.

— Бил Андерсън, нали така? — Човекът заобикаля бюрото и сяда. Не понечва да се здрависа с новодошлия.

— Андрюс.

— Да. Казвам се Харис. Добре дошъл отново, Андрюс.

Предвид информацията, която Бил е почерпил от проучванията си, този коментар е съвсем логичен. Чудесно! Стига да не му се наложи да се връща като торен бръмбар или подобна гадинка.