Стивън Кинг - Край на дежурството

— Добре. — Той ѝ подава играта. — Девет рибки, девет цифри. Но не забравяйте — само розовите.

Скапели се взира в плуващите рибки: червени и зелени, зелени и сини, сини и жълти. Изплуват от лявата страна на екранчето, после от дясната. Изплуват от дясната страна на екранчето, после от лявата.

Ляво, дясно.

Дясно, ляво.

Някои нагоре, други надолу.

Но къде са розовите? Трябва да докосне с пръст розовите и когато станат девет, всичко това ще е минало.

С крайчеца на окото си вижда как Бабино затваря куфарчето си, вдига го и излиза. Тръгва си. Няма значение. Тя трябва да докосва розовите рибки и всичко ще е минало. Екранът проблясва в синьо и рибите пак се връщат. Плуват отляво надясно и отдясно наляво. Звучи мелодийката „Край морето, край морето, край красивото море, ние двамата седим и ни е добре.“.

Розова! Докосва я! Появява се числото 11! Остават още осем!

Докосва втора розова рибка, докато външната врата се затваря тихо и трета, докато Бабино пали колата отвън. Тя стърчи посред дневната, устните ѝ са разтворени сякаш за целувка, взира се в екрана. Цветовете се променят и осветяват страните и челото ѝ. Очите ѝ са широко отворени и немигащи. Появява се четвърта розова рибка, движи се бавно, сякаш я подканва да я докосне, но пръстът ѝ не помръдва.

— Здравей, сестра Скапели.

Вдига очи и вижда, че Брейди Хартсфийлд седи на креслото ѝ. Изображението призрачно потреперва, обаче няма грешка — това е той. Носи същите дрехи като днес следобед — джинси и карирана риза. На ризата му още е прикрепена табелката „ОБРЪСНА МЕ СЕСТРА БАРБАРА!“, но празният му поглед, с който са свикнали всички в Кофата, го няма. Гледа я с жив интерес. Тя си спомня, че брат ѝ гледаше по същия начин мравешката си ферма, когато като деца живееха в Хърши, Пенсилвания.

Сигурно е призрак, защото в очите му плуват рибки.

— Ще те издаде — казва Хартсфийлд. — И няма да бъде просто неговата дума срещу твоята, хич не се надявай. Беше сложил скрита камера в стаята ми, за да ме наблюдава. Да ме изучава. С широкоъгълен обектив е, за да се вижда цялата стая. Този тип обективи се наричат „рибешко око“.

Усмихва се, за да покаже, че е спретнал каламбур. През дясното му око преминава червена рибка, изчезва, сетне се появява в лявото. „Мозъкът му е пълен с рибки — мисли си Скапели. — Виждам му мислите.“

— Камерата е свързана със записващо устройство. Бабино ще покаже на борда на директорите записа как ме измъчваш. Всъщност не болеше толкова много, не усещам болка като преди, обаче ще го нарече изтезание. И нещата няма да спрат дотам. Ще качи записа в Ютюб. И във Фейсбук. И в сайтовете за медицински гафове. Ще се разпространи светкавично. Ще бъдеш известна. Сестрата-мъчителка. Кой ще те защити? Кой ще застане на твоя страна? Никой. Защото никой не те харесва. Мислят те за гадна. А ти какво мислиш? Мислиш ли, че си гадна?

След като го чува от неговата уста, осъзнава, че наистина е изверг. Всеки, който заплашва да откъсне тестисите на човек с мозъчно увреждане, трябва да е изверг. Как можа да ѝ хрумне да му щипе зърното?

— Кажи го — подканя я той, привежда се и се усмихва.

Рибките плуват. Синята светлина проблясва. Мелодийката продължава да звучи.

— Кажи го, безполезна мръснице.

— Гадна съм — изрича Рут Скапели в дневната си, където е съвсем сама. Взира се в екрана на електронната игра.

— Сега го кажи, сякаш си убедена в думите си.

— Гадна съм. Аз съм гадна, безполезна мръсница.

— И какво ще направи доктор Бабино?

— Ще качи записа в Ютюб. Ще го качи във фейсбук. Ще го качи в сайтовете за медицински гафове. Ще каже на всички.

— Ще те арестуват.

— Ще ме арестуват.

— Ще публикуват снимката ти във вестника.

— Разбира се.

— Ще те вкарат в затвора.

— Ще ме вкарат в затвора.

— Кой ще те защити?

— Никой.

Седнал в стая 217 в Кофата, Брейди се взира в демото на „Вирче с рибки“. Изражението му е на напълно нормален човек. Крие го от всички, освен от Феликс Бабино, а лекарят вече няма значение. Доктор Бабино почти не съществува. Напоследък е предимно доктор Зет.

— Сестра Скапели, да отидем в кухнята — подканя я Брейди.

Тя се инати, но не за дълго.

Ходжис се опитва да се гмурне под болката и да продължи да спи, но тя го дърпа здраво, докато той изплува на повърхността и отваря очи. Опипом намира часовника на нощното шкафче и вижда, че е два часът. Неподходящо време да си буден, може би най-неподходящото. Когато страдаше от безсъние след пенсионирането, наричаше този час „час на самоубийците“ и сега си мисли: „Сигурно тогава го е направила госпожа Елъртън. В два часа. Часът, в който ти се струва, че никога няма да съмне.“