Стивън Кинг - Край на дежурството

— Какво мислиш?

— Не знам. Наистина. Само дето… има нещо странно в тази история. Не мислиш ли? Или не? Може би реагирам прекалено емоционално. Случва ми се понякога.

„Не думай“ — мисли си Ходжис. Този път обаче не смята, че е така, и ѝ го казва.

— Мислиш, че Джанис Елъртън не би взела каквото и да било от мъж с лепено яке и работни дрехи — разсъждава Холи.

— Точно така.

— Което означава…

Той не продумва, оставя я да обмисли предположението си.

— Според мен са били двама. Двама. Единият дава на Джанис Елъртън играта и фалшивия въпросник, докато тя пазарува, а другият наблюдава дома ѝ. И то с бинокъл! Скъп бинокъл! Предполагам, че двамата сигурно са били комбина, обаче…

Ходжис чака. Усмихва се леко. Когато Холи включи на максимум мисловния си процес, той сякаш чува как се въртят зъбчатите колелца в главата ѝ.

— Бил, къде се отнесе?

— Никъде. Чакам да изплюеш камъчето.

— Ами, изглежда е било точно така. Поне според мен. И като че ли по някакъв начин те са отговорни за смъртта на двете жени. Ето, доволен ли си?

— Да, Холи, доволен съм. Утре в девет и половина имам час при лекаря…

— Резултатите са излезли, така ли?

— Да. Искам да се срещнем преди това с Пийт и Изабел. Устройва ли те осем и половина?

— Разбира се.

— Ще им разкажем всичко — за Олдърсън и електронната игра, и за къщата на номер 1588. Да видим какво ще кажат. Съгласна ли си?

— Да, но тя няма да ни каже нищо.

— Може би грешиш.

— Да. А утре небето може да е зелено на червени точки. Сега си приготви нещо за хапване.

Ходжис я уверява, че ще го стори, и си затопля консерва пилешка супа с фиде, докато гледа ранните новини. Изяжда повечето бавно, като с всяка лъжица мислено се насърчава: „Можеш, можеш!“.

Докато плакне купичката, болката в лявата част на корема му се връща заедно с пипалата, пълзящи по кръста. Сякаш пулсира с всеки удар на сърцето му. Коремът му се свива. Мисли си да изтича до тоалетната, но вече е късно. Навежда се над мивката, затваря очи и повръща. Не ги отваря и докато опипом намира кранчето на чешмата и пуска водата докрай, за да отмие бълвоча. Не иска да вижда какво е излязло от него току-що, защото усеща вкуса на кръв.

„Олеле — мисли си, — май съм го закъсал!“

Здравата.

Осем вечерта.

На вратата се позвънява. Рут Скапели гледа някаква глупаво риалити предаване, което е само оправдание да се показват млади мъже и жени с оскъдно облекло, тичащи насам-натам. Вместо да отиде направо до вратата, тя се промъква по пантофи в кухнята и включва монитора на охранителната камера на верандата. Живее в спокоен квартал, но няма смисъл да рискува; покойната ѝ майка често казваше, че боклуците са навсякъде.

Сепва се, като разпознава мъжа пред вратата. Носи палто от туид, видимо скъпо, и мека шапка с перо. Изпод нея идеално подстриганата му сребриста коса се спуска драматично около слепоочията му. Той носи елегантно куфарче. Това е доктор Феликс Бабино, шеф на неврологията и най-важната клечка в клиниката за травматични мозъчни увреждания „Лейкс Риджън“.

Той отново позвънява и Рут бърза да му отвори, като си мисли: „Няма как да знае какво направих днес следобед, защото вратата на Брейди беше затворена и никой не ме видя. Спокойно. Нещо друго е. Сигурно синдикален въпрос.“

Само че досега никога не е обсъждал синдикални въпроси с нея, макар тя от пет години да членува в профсъюза на медицинските сестри. Бабино може да не я познае, ако се разминат по улицата и тя не носи сестринската си униформа. Това я подсеща, че сега е с вехт пеньоар и с още по-вехти пантофи (със заешки личица!), но е твърде късно да ги смени. Поне косата ѝ не е навита на ролки.

„Трябваше първо да се обади — мисли си, а следващата ѝ мисъл е по-обезпокоителна: — Може би иска да ме завари неподготвена.“

— Добър вечер, доктор Бабино. Влезте на топло. Съжалявам, че ви посрещам по пеньоар, но не очаквах някой да ме посети.

Той влиза и застава в коридора. Налага ѝ се да го заобиколи, за да затвори вратата. Отблизо, а не на монитора, неочакваният гост изглежда далеч от представата за елегантен мъж. Да, тя е по пеньоар и пантофи, но той е брадясал — нещо недопустимо за него. Доктор Бабино (и през ум не ѝ минава да го нарече доктор Феликс) е модна икона — дори кашмиреният му шал е вързан артистично, — ала с тази набола прошарена брада прилича на бродяга. А и тези лилави торбички под очите му…

— Дайте да ви окача палтото — предлага му.