Стивън Кинг - Край на дежурството

Куца две-три стъпки, но после болката зад коляното изчезва напълно и той започва да ходи нормално. По-нормално от Том. Благодарение на Брейди Хартсфийлд Том Саубърс ще куца до края на живота си.

Когато Ходжис се прибира вкъщи, стомахът му е по-добре, но е капнал от умора. Уморява се лесно напоследък и си казва, че причината е липсата на апетит, обаче се пита дали наистина е така. Докато пътуваше насам, два пъти чу звука от счупено стъкло и ликуващите момчешки гласове, само че никога не си поглежда телефона, докато шофира. Отчасти, понеже е опасно (да не говорим, че е незаконно в този щат), но най-вече защото отказва да му робува.

А и не е нужно да чете мисли, за да разбере от кого е поне едното съобщение. Първо закача палтото си в гардероба в антрето, като докосва леко вътрешния джоб, за да се увери, че капачката е там.

Първото съобщение е от Холи. „Трябва да говорим с Пийт и Изабел, но първо ми звънни. Имам въпрос.“

Второто не е от нея. Пише: „Д-р Стамос иска да говори спешно с Вас. Имате час за утре в 9. Моля, не пропускайте часа си!“

Ходжис си поглежда часовника и вижда, че макар денят да е продължил сякаш цял месец, още е едва четири и петнайсет. Обажда се в кабинета на Стамос, телефонът вдига Марли. Познава я по звънливия глас на мажоретка, който става сериозен, щом ѝ се представя. Няма представа какво показват изследванията, обаче надали са добри. Както казваше някога Боб Дилан, не ти трябва метеоролог, за да разбереш откъде духа вятърът.

Моли лекарят да го приеме в девет и половина вместо в девет, защото иска първо да се види с Пийт, Изабел и Холи. Не му се ще да мисли, че Стамос ще настоява да го приемат в болница, но е реалист, а и внезапната пронизваща болка в крака му изкара акъла.

Марли го оставя на изчакване. За кратко той слуша „Младите калпазани“ („Вече сигурно не са първа младост“ — мисли си), след това тя вдига отново:

— Можем да ви приемем в девет и половина, господин Ходжис, но доктор Стамос подчертава, че е задължително да спазите тази уговорка.

— Много ли е зле? — пита той, преди да успее да се сдържи.

— Нямам информация за случая ви, — обаче какъвто и да е проблемът, не бива да отлагате лечението. Не е ли така?

— Така е — съгласява се мрачно Ходжис. — Със сигурност ще спазя уговорката. Благодаря.

Затваря телефона и се взира в него. На екрана има снимка на дъщеря му на седем, сияеща от радост, в задния двор на люлката, която бе монтирал, докато живееха на Фриборн Авеню. Докато още бяха семейство. Сега Али е на трийсет и шест, разведена, ходи на психотерапевт и преодолява болезнена връзка с мъж, който ѝ беше разправял история, стара като света: „Ще напусна жена си, но сега моментът не е подходящ.“

Той оставя телефона и вдига ризата си. Болката в лявата страна на корема му вече е като леко мърморене, което е добре, обаче не му харесва подуването. Изглежда така, все едно току-що се е натъпкал с храна, въпреки че едва изяде половината си обяд, а закуската му се състоеше от мижаво геврече.

— Какво ти става? — пита подутия си корем — Няма да е зле да ми подскажеш преди часа при лекаря утре.

Предполага, че би могъл да си подскаже сам, като включи компютъра си и влезе в специализиран медицински сайт, но е стигнал до идеята, че самодиагностицирането по интернет е за идиоти. Вместо това се обажда на Холи. Тя пита дали е открил нещо интересно в къщата на номер 1588.

— Супер интересно, както казваха в едно старо комедийно шоу, но преди да ти разкажа, задай си въпроса.

— Пийт може ли да разбере дали Мартийн Стоувър е купила компютър? Да ѝ провери кредитните карти или нещо такова. Защото онзи на майка ѝ беше старинен. Ако е купила, значи е била сериозна за онлайн курса. А ако е била сериозна, то…

— Тогава шансът да е участвала в самоубийствен заговор с майка си намалява драстично.

— Да.

— Но не е изключено майка ѝ да е взела сама решението. Може да е наляла в сондата хапчетата, разтворени във водката, докато Мартийн е спяла, а след това да е отишла в банята да довърши „работата“.

— Но Нанси Олдърсън каза…

— Че били щастливи, да, помня. Само казвам. Не че го вярвам.

— По гласа ти разбирам, че си изтощен.

— Обичайната умора в края на деня. Ще се оправя, като хапна. — Никога през живота си не е страдал от такава липса на апетит.

— Нахрани се добре. Прекалено си слаб. Но първо ми кажи какво откри в празната къща.

— Не в къщата. В гаража.

Разказва ѝ. Тя не го прекъсва. Нито пък продумва, когато Ходжис приключва. Случва ѝ се да забрави, че говори по телефона, затова той я подсеща: