Стивън Кинг - Край на дежурството

В първия момент Скапели не повярва на очите си: Брейди Хартсфийлд ѝ показваше среден пръст. Сетне водата, шуртяща в банята, спря. В същия миг две копчета се откъснаха от престилката ѝ, излагайки на показ старомодния ѝ сутиен. Не, тя не вярва на слуховете за този човешки отпадък, отказва да им повярва, но онова, което последва тогава…

Той ѝ се усмихна. Ухили ѝ се.

Сега върви към стая 217, от тонколоните над главата ѝ звучи успокояваща музика. Носи резервната си униформа — розовата, която държи в шкафчето си и не харесва особено. Оглежда се в двете посоки, за да се увери, че никой не я наблюдава, преструва се, че изучава картона на Брейди, прикрепен на вратата — за всеки случай, ако е пропуснала нечий бдителен поглед, — и влиза в стаята. Както обикновено Брейди седи на стола до прозореца. Носи една от четирите си карирани ризи и джинси. Косата му е сресана, лицето му е гладко като на бебе. На джоба на ризата му е закачена бележка: „ИЗБРЪСНА МЕ СЕСТРА БАРБАРА!“

„Живее си като Доналд Тръмп — мисли си Рут Скапели. — Убил е осем души, ранил е бог знае колко други, опита се да погуби хиляди тийнейджърки на рокендрол концерт, а си седи преспокойно, личен персонал му носи храната, пере му дрехите, бръсне го. Три пъти седмично му правят масаж . Водят го на спа четири пъти седмично и се кефи в джакузи .“

Като Доналд Тръмп ли? Ха! По-скоро си живее като шейх в някоя от онези богати на петрол близкоизточни държави.

Ами ако каже на Бабино, че ѝ е показал среден пръст?

— Невъзможно е! — ще отсече той. — Това, което сте видели, е било само неволен мускулен спазъм. Той още е неспособен на мисловните процеси, които биха довели до подобен жест. Дори да не беше така, защо му е да ви показва среден пръст?

— Защото не ме харесваш, господин Хартсфийлд — промърморва тя, привежда се и подпира ръце на коленете си. — Нали, господинчо? Обаче сме квит, защото и аз не те харесвам.

Не я поглежда, нито дава какъвто и да било знак, че я чува. Продължава да гледа през прозореца към закрития паркинг отсреща. Но я чува, сигурна е, а това, че не го показва, я вбесява още повече. Когато говори, хората трябва да я слушат .

— Да вярвам ли, че тази сутрин откъсна копчетата от престилката ми, използвайки силата на мисълта си?

Той не реагира.

— Няма да се хвана, така да знаеш. И без това мислех да я сменя. Беше ми малко тясна в гърдите. Може да заблуждаваш някои от по-лековерните служители, но не и мен, господин Хартсфийлд. Нищичко не можеш да правиш, освен да седиш до глупавия прозорец. И да се напикаваш в леглото при всяка възможност.

Никаква реакция.

Тя поглежда към вратата, за да се увери, че е затворена, после отмества лявата си ръка от коляното и я протяга напред.

— Всички хора, които си погубил, и оцелелите… някои от тях още не могат да се възстановят, боли ги и страдат. Доставя ли ти удоволствие да мислиш за тях? Да, сигурна съм! Я да проверим дали ще ти е хубаво, ако някой издевателства над теб.

Първо докосва зърното му под ризата, сетне го стисва между палеца и показалеца си. Ноктите ѝ са къси, но ги забива, колкото може. Извива зърното първо надясно, после наляво.

— Боли, нали, господин Хартсфийлд. Харесва ли ти?

Лицето му остава безизразно, което я вбесява още повече. Навежда се по-близо, докато носовете им почти се докосват. Лицето ѝ прилича на юмрук повече от всякога. Сините ѝ очи зад очилата са изцъклени. В ъгълчетата на устата ѝ се е събрала слюнка.

— Бих могла да го направя и с тестисите ти — прошепва тя. — Може и да го сторя.

Да, би могла. Няма начин той да се оплаче на Бабино. Речникът му се състои от максимум петдесетина думи и хората, които разбират брътвежите му, са малко. „Искам още царевица“ звучи като „Иам-ое-сае-уи-са“ , което напомня престорения индиански говор в някой стар уестърн. Единственото, което изрича напълно ясно, е „Искам мама“ и на няколко пъти Скапели със страхотно удоволствие го информира, че майка му е мъртва.

Извива зърното му надясно-наляво. По посока на часовниковата стрелка, после обратно. Щипе, колкото може, а ръцете ѝ на медицинска сестра са силни.

— Мислиш, че доктор Бабино ти е нещо като домашен любимец, обаче грешиш. Ти си негов домашен любимец. Опитно зайче. Въобразява си, че не знам за експерименталните лекарства, които ти дава, но греши. Витамини били. Витамини — друг път. Знам всичко , което се случва тук. Въобразява си, че ще успее напълно да ти възвърне разсъдъка, обаче това никога няма да се случи. Мозъкът ти е на каша, драги — все едно да чакаш от умрял писмо. Пък и какво, ако успее? Ще те изправят пред съда и ще лежиш в затвора до края на живота си. А в щатския затвор „Уейнсвил“ няма джакузи.