Стивън Кинг - Край на дежурството

— Кога ѝ я дадоха?

— Не помня точно, но със сигурност беше преди Коледа. Видях я за първи път на масичката в дневната. Остана си там до Коледа (въпросникът беше сгънат до нея) защото коледното им дръвче го нямаше вече — и след това един ден я забелязах на кухненската маса. Джан каза, че я пуснала да провери какво представлява и открила, че има пасианси, може би десетина вида като „Клондайк“, „Пирамида“ и „Рамка“. Така че попълни въпросника и го изпрати.

— Зареждаше ли го в банята на Марти?

— Да, защото там беше най-удобно. Все пак прекарваше в онази част на къщата повечето си време…

— Аха. Каза, че напоследък госпожа Елъртън била необичайно мълчалива…

— Само понякога — поправя го моментално Олдърсън. — През повечето време си беше душица също като Марти.

— Но нещо я мъчеше.

— Да, така мисля.

— Тежеше ѝ.

— Ами…

— Промяната в нея дали започна с получаването на електронното устройство?

— Като се замисля, май да. Но защо да я депресира реденето на пасианси на розово таблетче?

— Не зная — отговаря Ходжис и написва „ДЕПРЕСИРАНА“ в бележника си. Смята, че има голяма разлика между това да си мълчалив и да си в депресия.

— Информирани ли са роднините им? — пита го тя. — Знам, че имат братовчеди в Охайо, май и в Канзас. Или пък в Индиана. Имената им са в адресника ѝ.

— Полицията се свързва с тях в този момент — казва Ходжис, макар че по-късно ще се обади на Пийт, за да е сигурен. Вероятно ще го подразни, но на Бил не му пука. Мъката на Нанси Олдърсън се усеща във всяка нейна дума и той иска да я утеши поне малко. — Мога ли да попитам още нещо?

— Разбира се.

— Забелязала ли си някой да се навърта около къщата? Някой, който няма очевидни причини да е там?

Холи кима енергично.

— Що за въпрос? — изумява се Олдърсън. — Нали не мислите, че някой чужд човек …

— Нищо не мисля — успокоява я Ходжис. — Само помагам на полицията — през последните няколко години там се наложиха съкращения. Заради намаляване на общинския бюджет.

— Знам, ужасно е.

— Връчиха ми списък с въпроси и този е последният.

— Ами, не се навъртаха непознати. Щях да забележа — между къщата и гаража, където са килерът и пералнята, има топла връзка, по която минавам почти непрекъснато, а оттам се вижда улицата. Почти никой не стига до къщата на Джан и Марти, защото е последната на Хилтоп Корт. Улицата свършва с разширението за обръщане на колите. Разбира се, идваха пощальонът, куриери от „Ю Пи Ес“, понякога от „Фед Екс“, но освен тях не идваше никой.

— Значи не сте видели непознат да се навърта около къщата.

— Не, сър, сигурна съм.

— А човекът, който дал играта на госпожа Елъртън?

— Не, той ѝ я дал в „Риджлайн Фуудс“ — бакалията в подножието на хълма, където Сити Авеню пресича Хилтоп Корт. На два километра от там, на Сити Авеню Плаза, има супермаркет от веригата „Крогър“, но Джанис не искаше да пазарува от там, макар и стоките да са малко по-евтини. Твърдеше, че винаги трябва да се купува от местните магазини, ако… ако…

— Внезапно издава силен вопъл. — Но вече никъде няма да пазарува, нали? Не мога да повярвам! Джан никога не би наранила Марти, за нищо на света!

— Тъжна история — промърморва Бил.

— Трябва да се върна днес. — Олдърсън вече говори по-скоро на себе си, отколкото на него. — Може да отнеме известно време, преди роднините им да дойдат, и някой трябва да организира погребението.

„Последният дълг на икономката“ — мисли си Ходжис и това му се струва и трогателно, и странно ужасяващо.

— Благодаря за отделеното време, Нанси. Довиж…

— Чакайте, идваше и един старец — прекъсва го тя.

— Какъв старец?

— Видях го няколко пъти пред отсрещната къща. Паркираше до тротоара, слизаше от колата и оглеждаше къщата. Може да не сте забелязали, обаче е обявена за продан.

Беше забелязал, но не коментира. Не иска да я прекъсва.

— Веднъж прекоси моравата и погледна през големия прозорец — беше преди голямата снежна буря. Мисля, че само гледаше, обаче не смяташе да купува — засмива се тя през сълзи. — Майка ми би казала, че е тръгнал на зяй пазар. Определено не приличаше на човек, който може да си позволи такава къща.

— Така ли?

— Аха. Приличаше на работник. Носеше зелен дочен панталон, канадката му беше „закърпена“ с бояджийска лепенка. А и колата му изглеждаше много стара, цялата на петна от грунд. Покойният ми съпруг го наричаше бедняшки лак.

— Случайно да си запомнила марката на колата? — Той обръща нова страница в бележника си и написва: „ПРОВЕРИ КОГА БЕШЕ ПОСЛЕДНАТА ГОЛЯМА СНЕЖНА БУРЯ.“ .Холи прочита и кима.