Стивън Кинг - Край на дежурството

— О, не! — възкликва Ходжис. — Само не модем!

— Не е смешно, Бил. Жените са мъртви .

Ходжис отмества ръка от волана и я вдига в знак на помирение.

— Извинявай. Продължавай. Сега ще ми разкажеш как си включила компютъра ѝ.

Холи изглежда разколебана.

— Ами, да. Но само в интерес на разследването, което полицията очевидно няма намерение да проведе. Не съм шпионирала .

Ходжис би могъл да поспори, но си премълчава.

— Нямаше парола, така че проверих историята на търсенията на госпожа Елъртън. Посещавала е доста сайтове за пазаруване и доста медицински сайтове, посветени на парализата. Проявявала е голям интерес към стволовите клетки, което е логично предвид състоянието на дъщеря ѝ…

— Направи всичко това само за десет минути?

— Чета бързо. Но знаеш ли какво не намерих?

— Предполагам, нещо, свързано със самоубийства.

— Точно така. Откъде е научила за хелия? В този ред на мисли, откъде се е сетила да разтвори във водка болкоуспокояващите и да излее сместа в сондата за хранене на дъщеря си?

— Е — промърморва Ходжис, — съществува и древен мистичен ритуал, наречен четене на книги. Може и да си чувала за него.

— Видя ли някакви книги в дневната?

Той си представя дневната, както си беше представил снимката от банята на Мартийн Стоувър. Холи е права. Имаше полици с миниатюрки, картина на стената и телевизор. На масичката имаше списания и вестници, които обаче бяха подредени ветрилообразно — като за украса, а не като за четене. Пък и нито едно не беше посветено на актуални политически и културни теми.

— Не — отговаря, — в дневната нямаше книги, макар да видях няколко на снимката от стаята на Стоувър. Едната май беше Библия… — Млъква, вглежда се в сгънатия вестник на скута ѝ и пита: — Какво криеш там, Холи?

Когато се изчервява, Холи сякаш превключва на код за опасност първа степен — яркочервен. Лицето ѝ пламва толкова силно, че тя сякаш ще получи удар. Това се случва и в момента.

— Не е кражба — оправдава се. — Взех го назаем . Никога не крада, Бил! Никога!

— По-спокойно. Какво е?

— Онова, което върви със зарядното от банята.

Тя разгъва вестника и Ходжис вижда яркорозова джаджа с тъмносив екран. По-голяма е от електронна книга, но е по-малка от таблет.

— Когато слязох обратно в дневната, седнах за малко на креслото на госпожа Елъртън да помисля. Пъхнах длани между страничните облегалки и седалката. Не търсех нещо, направих го машинално.

Поредният трик за самоуспокояване, предполага Ходжис. Виждал е много подобни през годините, откакто я срещна за първи път в компанията на прекалено грижовната ѝ майка и агресивно-общителния ѝ чичо. В компанията им? Подобен израз предполага равнопоставеност. Шарлот Гибни и Хенри Сироа я третираха повече като дете с умствен недъг, пуснато за малко от психиатрията. Тя вече се е променила, но са останали следи и от предишната Холи. Той няма нищо против. В крайна сметка, всеки си има трески за дялане.

— И го напипах вдясно. Това е „Заппит“.

Названието бегло напомня нещо на Ходжис, макар да е доста бос по отношение на компютърните джаджи. Все прецаква нещо на домашния си компютър и понеже Джером го няма, Холи идва в къщата му на Харпър Роуд, за да го оправи.

— Какво, какво?

— Игра „Заппит“. Попадала съм на рекламите им онлайн, макар и не в последно време. Продават се предварително заредени с над сто елементарни игри като „Тетрис“, „Саймън“ и „Магическата кула“. Без сложни игри като „Гранд Тефт Ауто“. Та кажи ми какво правеше там, Бил. Как е попаднал в къща, където едната жена е почти на осемдесет, а другата не може да загаси лампата, камо ли да играе на видеоигри.

— Изглежда странно, права си. Не е съвсем необичайно, но със сигурност е особено.

— И кабелът беше включен точно до онази буква Z, — добавя тя. — He Z, обозначаваща край като в предсмъртно писмо, a Z — първата буква на „Заппит“ 9 9 На латиница думата е Zappit. — Б.пр. . Поне така си мисля.

Ходжис се замисля и промърморва:

— Може би.

Пита се дали е срещал названието преди, или е онова, което французите наричат faux souvenir — лъжлив спомен. Би могъл да се закълне, че има някаква връзка с Брейди Хартсфийлд, но може би греши, защото днес непрекъснато мисли за него.

„Откога не съм го посещавал? Шест месеца? Осем? Не, повече са. Много повече.“

За последно беше при него след историята с Пит Саубърс и скритите откраднати пари и тетрадки, които Пит беше открил, заровени почти в задния му двор. Тогава Брейди му се стори непроменен — млад мъж, превърнат в зеленчук, с карирана риза и с джинси, които никога не се цапаха. Седеше на същия стол както винаги, когато Ходжис влезеше в стая 217 на Клиниката за травматични мозъчни увреждания, и се взираше в закрития паркинг отсреща.