Стивън Кинг - Край на дежурството

Том, който преди нараняванията си, причинени от сивия мерцедес, беше прекалено слаб и прекалено беден, отвръща с дежурна усмивка на стария лаф и решава да заобиколи къщата. Ходжис тръгва след него, но след няколко крачки спира:

— Може ли да погледнем в гаража?

— Разбира се, но там няма нищо.

— Само да надникна.

— Изпипваш всичко докрай, а? Дадено, само да намеря ключа.

Само че не му е нужен ключ, защото вратата на гаража е открехната.

Двамата оглеждат безмълвно треските около ключалката. Накрая Том възкликва:

— Гледай ти!

— Предполагам, че алармата не защитава гаража.

— Правилно предполагаш. Няма нищо за пазене.

Ходжис влиза в правоъгълното помещение с голи дървени стени и бетонен под. По бетона се виждат следи от ботуши. Толкова е студено, че от устата на Ходжис излиза пара. Той се оглежда и забелязва, че вляво от вратата има стол. Някой е седял там и е гледал навън.

Болката в корема му се усилва и пуска пипала към кръста му, но тя вече му е почти като стара приятелка и е временно надвита от вълнението.

„Някой е седял тук и е гледал към къщата на номер 1601 — мисли си. — Готов съм да си заложа фермата на това предположение. Ако имах ферма де.“

Отива до вратата и сяда на мястото на наблюдателя. Някой е избърсал праха от десния прозорец (един от трите, монтирани хоризонтално през средата на вратата), който гледа право към големия прозорец на дневната на номер 1601.

— Ей, Бил — обажда се Том. — Под стола има нещо.

Ходжис се навежда да погледне и болката го пробожда. Вижда черен диск с диаметър около осем сантиметра. Хваща го за ръбовете и го вдига. На него е написана само една дума, гравирана в златисто: „СТАЙНЪР“.

— От фотоапарат ли е? — пита Том.

— От бинокъл. Полицейските управления с тлъсти бюджети ползват бинокли „Стайнър“.

С един добър „Стайнър“, а Ходжис не е чувал да има лош, наблюдателят е можел да се чувства така, сякаш се намира в дневната на Елъртън и Стоувър, стига щорите да са вдигнати… както бяха, докато с Холи бяха там сутринта. По дяволите, ако жените са гледали Си Ен Ен, наблюдателят е можел да чете новините, минаващи в долната част на екрана.

Ходжис не носи пликче за улики, но в джоба на палтото си има пакетче хартиени кърпички. Изважда две, внимателно увива капачката в тях и я пуска във вътрешния джоб на палтото си. Става от стола (това предизвиква нов спазъм; този следобед болката е силна) и забелязва още нещо. Някой е издълбал (вероятно с джобно ножче) една-единствена буква между двете врати на гаража.

Буквата е Z.

Стигат почти до алеята за коли, когато Ходжис е връхлетян от нещо ново: изгаряща болка зад лявото коляно. Чувства се, сякаш е наръган с нож. Изкрещява от изненада и от болка и се превива. Разтрива пулсиращия възел в опит да го премахне или поне да го поотпусне.

Том се навежда до него, затова и двамата не забелязват вехтия шевролет, който се движи бавно по Хилтоп Корт. Избелялата му синя боя е покрита с петна от червен грунд. Възрастният човек зад волана намалява още повече, за да огледа двамата мъже. После дава газ, при което от ауспуха излиза облак син пушек, подминава дома на Елъртън и Стоувър и се отправя към разширението за обръщане в края на улицата.

— Какво има? Какво стана? — пита Том.

— Схванах се — процежда през зъби Ходжис.

— Разтрий го.

Бил го поглежда през разрошената си коса и иронично подхвърля:

— Какво мислиш, че правя?

— Дай на мен.

Том Саубърс, ветеран във физиотерапията благодарение на присъствието си пред една трудова борса преди шест години, бута настрана ръката на Ходжис. Сваля едната си ръкавица и започва да масажира. Пръстите му са много силни.

— Боже! Боли, да му се не види!

— Знам. Потърпи малко — промърморва Том. — Опитай се да прехвърлиш тежестта на тялото си върху здравия крак.

Ходжис се подчинява. Шевролетът „Малибу“ с кръпките червен грунд минава покрай тях още веднъж, сега се движи в обратната посока. Шофьорът още веднъж оглежда двамата мъже, после пак дава газ.

— Отпуска ме — изпъшква Ходжис. — Какво облекчение…

Отпуска го, но коремът му гори, а кръстът му сякаш е усукван. Том го гледа с тревога:

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, най-обикновено схващане.

— Или дълбока венозна тромбоза. Не си малък, Бил. Трябва да се прегледаш. Ако ти се случи нещо, докато си с мен, Пит никога няма да ми прости. Нито сестра му. Дължим ти много.

— Вече съм се погрижил. Имам час при лекаря утре — успокоява го Ходжис. — Хайде, да тръгваме. Умирам от студ.