Дийн Кунц - Студен огън

— За малко — рече той и усмивката му извика усмивка и на нейните устни.

4

Холи чакаше Джим Айрънхарт в училищния коридор пред мъжката тоалетна. Най-сетне всички деца и учители си бяха отишли у дома. Сградата беше тиха и само от време на време се чуваше приглушеното жужене на електрическата полировъчна машина на чистача, който лъскаше виниловите плочки горе на втория етаж. Въздухът беше пропит със слабото ухание на тебеширен прах, лепило и дъхащ на смола препарат за дезинфекция.

Вън на улицата полицаите сигурно още се въртяха около работниците от пътнопомощната компания, които изправяха падналия камион, за да могат да го извлекат. Шофьорът бил пиян. В момента се намираше в болницата, където лекарите се занимаваха със счупения му крак, разкъсванията, драскотините и контузиите му.

Холи вече беше събрала почти всичко необходимо за един репортаж: произхода на момчето — Били Дженкинс, което едва не бе убито, фактите около случая, отзивите на очевидци, изявление от страна на полицията и неясните извинения на нетрезвия водач. Липсваше ѝ само един елемент, но той бе най-важният — информация за Джим Айрънхарт, героя на цялото събитие. Читателите на вестника ще искат да узнаят всичко за него. Но единственото сведение, което би могла да им предостави в момента, бе името на човека и че е от Южна Калифорния.

Кафявият му куфар бе опрян на стената до нея и тя не го изпускаше от очи. Изпитваше желание да щракне закопчалките и да изследва съдържанието му, макар отначало да не знаеше защо. После осъзна, че е неестествено човек да се разхожда из жилищен квартал с куфар; репортерът е свикнал — ако не и природно обречен — да проявява любопитство към всичко необикновено.

Когато Айрънхарт излезе от тоалетната, Холи още се взираше в куфара. Тя трепна виновно, сякаш я бяха уловили да ровичка в съдържанието му.

— Как се чувствате? — попита.

— Добре. — Той куцаше. — Но вече ви казах — предпочитам да не давам интервю.

Бе сресал гъстата си кестенява коса и бе изчистил най-големите петна от белите си памучни панталони. Отново бе с две обувки, макар лявата да бе омачкана и скъсана на едно място.

— Няма да ви отнемам много време — рече тя.

— Определено — съгласи се той и се усмихна.

— Е, хайде сега, бъдете добро момче.

— Съжалявам, но и без друго от мен е излязло само безцветно копие на добро момче.

— Та вие току-шо спасихте живота на едно дете!

— Ако не броим това, съм скучен.

Нещо в личността му разколебаваше твърдението, че е безцветен, макар отначало Холи да не бе в състояние да определи точно причината за привличането, което изпитваше към него. Беше на около тридесет и пет години, метър и осемдесет висок, строен, но доста мускулест. И въпреки че беше достатъчно привлекателен, нямаше онзи външен вид, който би я навел на мисълта да го оприличи на филмова звезда. Очите му бяха красиви, наистина, но един мъж никога не я привличаше само с външността си, оше по-малко пък с една-единствена черта.

Той взе куфара и закуцука по коридора.

— Трябва да идете на лекар — каза журналистката, изравнявайки крачка с него.

— В най-лошия случай кракът е изкълчен.

— Все пак трябва да се превърже.

— Е, ще си купя бинт на летището или като си ида вкъщи.

Може би точно държанието му ѝ се струваше толкова приятно. Говореше тихо, усмихваше се непринудено, почти като джентълмен от Юга, макар да нямаше акцент. Освен това се движеше с невероятна лекота, дори когато куцаше. Спомни си как движенията му ѝ изглеждаха като в балет, когато с плавността на танцьор измъкна момченцето изпод колелата на фучащия пикап. Забележителната грация и вродената аристократичност бяха привлекателни черти у един мъж. Но нито едно от тези качества не можеше да я очарова. Имаше нещо друго. Нещо по-неуловимо.

Като стигнаха предния вход, тя рече:

— Ако наистина възнамерявате да се прибирате у дома, мога да ви откарам до летището.

— Благодаря. Много мило, но нямам нужда от автомобил.

Тя го последва на верандата.

— Пеша е ужасно далеч.

Той спря и се намръщи.

— О, да. Ами… не може да няма телефон наблизо. Ще извикам такси.

— Е хайде, хайде, няма защо да се страхувате от мен. Не съм сериен убиец. Нямам електрически трион в багажника.

Той втренчи за миг поглед в нея, а после се усмихна обезоръжаващо.

— Честно да ви кажа, приличате повече на човек, който предпочита да удря с тъп инструмент.

— Аз съм репортер. Ние използваме автоматични ножове. Но тази седмица не съм убила никого.