Дийн Кунц - Студен огън

— Знаете ли къде е училището „Макалбъри“?

— Естествено.

— Какво представлява?

— Както ме попитахте, ми се строи, че го знаете. Частно начално училище в западния край на града.

Сърцето на Джим биеше до пръсване.

— Закарайте ме там.

Тули се намръщи в огледалото и попита:

— Нещо нередно ли има?

Светофарът показа червено и той удари спирачките. Извърна се и попита през рамо:

— Какво нередно има?

— Просто трябва да бъда там — раздразнено отвърна Джим.

— Естествено, нямаш грижа.

Вълни на страх обливаха Джим, откакто преди повече от четири часа бе издумал „спасителен мост“ на жената в супермаркета. Сега тези вълни прераснаха в черни цунами, които го носеха към училището „Макалбъри“. Обзет от властно чувство за неотложност, което сам не можеше да обясни, той нареди:

— Трябва да съм там до петнадесет минути !

— Защо не казахте по-рано?

Искаше му се да отвърне „По-рано не знаех.“ Вместо това изтърси:

— Можете ли да ме откарате навреме?

— Трудничко ще бъде.

— Ще платя тройно.

— Тройно?

— Ако успеете да ме закарате навреме — каза Джим и измъкна портфейла от джоба си. Извади стодоларова банкнота и я подхвърли на Тули.

— Ето аванс.

— Толкова ли е важно?

— Въпрос на живот и смърт.

Шофьорът му хвърли поглед, който трябваше да означава „Абе ти нормален ли си?“

— Току-що светна зелено — каза му Джим. — Давай!

И макар че се намръщи още по-скептично, шофьорът се извърна отново напред, престрои се за ляв завой и натисна газта.

През цялото време Джим си гледаше часовника — като пристигнаха пред училището, му оставаха едва три минути. Подхвърли на Тули още една банкнота, с което плати сметката повече от тройно, блъсна вратата и се заизмъква навън с куфара си.

Тули подаде глава през отворения прозорец:

— Да изчакам ли?

Хлопвайки вратата, Джим отвърна:

— Не. Не, благодаря. Можеш да вървиш.

Извърна се и докато разглеждаше тревожно фасадата на „Макалбъри“, чу как таксито се отдалечава. Сградата всъщност представляваше огромна несиметрична къща в колониален стил с широка предна веранда, към която бяха пристроени две едноетажни крила, за да има повече класни стаи. Ели и грамадни стари чинари засенчваха постройката. Заедно с поляната и игрището, училището се простираше по продължение на цялата кратичка пресечка.

От старата част на сградата, която се намираше точно пред него, през двойната врата на верандата излизаха деца и слизаха надолу по стълбите. Сред смях и глъчка, понесли чебници, блокчета и пъстроцветните кутии с обяда си, изрисувани с герои от анимационни филми, те се доближаваха към него по алеята, излизаха през отворената порта и поемаха нагоре или надолу по хълма.

Две минути минаха. Не беше нужно да гледа часовника си. Сърцето му отбиваше по два удара на всяка секунда и той знаеше колко е часът по-точно от часовник.

Слънчевата светлина се процеждаше през клоните на дърветата и хвърляше нежни сенки върху сцената и участниците в нея, сякаш всичко бе обвито в дантелен воал, изтъкан от златни нишки. Тази подобна на бродерия светлинна тъкан трептеше в такт с музиката от детските викове и смях и в друг случай моментът би бил изпълнен с мир и идиличност.

Но се задаваше Смъртта.

Изведнъж Джим осъзна, че Тя идва за едно от децата — не за трите учителки, които стояха на верандата, а само за едно от децата. Няма да има страхотна катастрофа, нито пък експлозия, пожар или падащ самолет, който да помете десетина деца. Ще последва малък, единичен нещастен случай. Но с кое лете?

Джим пренасочи вниманието си от сцената към участниците в нея и заоглежда приближаващите деца, търсейки белега на надвисналата смърт по някое от свежите личица. Но всички те изглеждаха тъй, сякаш ще живеят вечно.

— Но кое? — гласно запига той, без да се обръща нито към себе си, нито към децата, а към… Предполагаше, че говори на Бог.

— Кое?

Някои деца се упътиха към зебрата, а други поеха надолу към другия край на улицата. И в двете посоки ги пазеха жени с ярки оранжеви защитни жилетки, които размахваха знаци „Stop“ и превеждаха питомците си през улицата на групички. Не се виждаха никакви коли или камиони и дори без придружителките, явно тук пътното движение не представляваше голяма заплаха.

Минута и половина.

Джим се взря в двата жълти микробуса, спрени край тротоара надолу по хълма. Учениците в „Макалбъри“ изглежда бяла предимно от квартала и идваха и се връщаха от училище пеша, но няколко деца се качваха в рейсчетата. Двамата шофьори стояха край вратите, усмихваха се и се шегуваха с буйните, непокорни пътници. Нито едно от тези деца не изглеждаше обречено, а жълтите автобуси не приличаха на катафалки в пъстра премяна.