Дийн Кунц - Студен огън

— Добре ли сте?

Без съмнение беше пребледнял. Струваше му се, че цялата кръв се е дръпнала от лицето му. Опита се да си лепне успокоителна усмивка, макар да знаеше, че тя прилича на смъртнишка гримаса, и промълви:

— Трябва да вървя.

Обърна гръб на пазарската количка и излезе от магазина в палещата августовска горещина. Двадесетградусовата температурна разлика веднага го остави без дъх. Тук-там асфалтовата настилка лепнеше. Слънцето посребряваше предните стъкла на колите и сякаш се разбиваше на ослепителни късчета в никелираните им брони и решетки.

Запъти се към форда си. В колата имаше климатична инсталация, но дори след като вече беше прекосил паркинга и бе излязъл на Краун Вели Паркуей, въздушната струя от таблото минаваше за освежителна само защото купето беше нажежено като фурна. Джим отвори прозореца.

Отначало не знаеше къде отива. После го обзе смътното усещане, че трябва да се прибере у дома. То бързо се превърна в догадка, после догадката прерасна в увереност, а тя пък на свой ред се превърна в неистов стремеж. На всяка цена трябваше да се прибере у дома.

Караше прекалено бързо и използваше всяка възможност да се стрелка насам-натам между колите, което не му беше присъщо. Ако го беше спряло ченге, нямаше да може да обясни за къде се е разбързал толкова, защото самият той не знаеше.

Сякаш всяко негово движение бе дирижирано от невидима сила, която го управляваше почти така свободно, както той управляваше колата.

Отново си рече, че трябва да ѝ се остави, което беше лесно, тъй като нямаше друг избор. Освен това си каза да не се страхува, но страхът беше присъствие, от което не можеше да се откачи.

Когато зави по алеята към гаража си в Лагуна Нигел, призрачните черни сенки от палмовите листа по ослепително бялата мазилка на малката му къща приличаха на пукнатини — сякаш от горещината постройката се бе разсъхнала и пропукала. Червените керемиди на покрива се застъпваха като огнени езици.

От оцветените прозорци в спалнята се сипеха слънчеви лъчи с медни оттенъци. Те покриваха леглото и кремавия килим със сияйни червеникави райета, които се редуваха с тъмните, продълговати сенки на полуотворените капаци в колониален стил.

Джим включи нощната лампа.

Не осъзнаваше, че ще си стяга багажа да заминава, докато не откри, че измъква куфар от дрешника. Най-напред събра приборите за бръснене и тоалетните си принадлежности. Не знаеше нито посоката на пътуването, нито колко дълго ще се бави, но взе два ката дрехи. Тия работи — приключения, мисии, или каквото там, по дяволите, бяха — обикновено не изискваха от него да отсъства повече от два-три дни.

За миг се поколеба, питайки се тревожно дали багажът е достатъчен. Но тези пътешествия бяха опасни; всяко от тях можеше да се окаже последното; в този случай нямаше особено значение дали е взел прекачено много или прекачено малко багаж.

Затвори куфара и се втренчи в него, без да знае каква е следващата стъпка. После рече:

— Трябва да летя.

И вече знаеше.

Шофирането до летище „Джон Уейн“ в югоизточния край на Санта Ана, му отне по-мачко от половин час. По пътя забеляза едва доловимите следи, които напомняха, че преди каналите да докарат вода тук, Южна Калифорния е била пустиня. Огромно табло край пътя приканваше да се пести водата. Пред нов блок в югозападен стил градинари садяха кактуси, които не изискваха много грижи, и някакво растение, чиито листа бяха сякаш от лед. Растителността по необработваемите полета и хълмове сред зелените общински площи и китните градини на частните имения беше прегоряла и кафява и чакаше целувката на клечката, захвърлена от треперещата ръка на някой пироман, като принос към ежегодния опустошителен огнен сезон.

В централната сграда на летището от и към изходите се точеха пътници. Многонационалната тълпа рушеше ширещия се мит, че Ориндж Каунти е хомогенна в културно отношение област и се населява предимно от бели англо-саксонски протестанти. По пътя към мониторите, които даваха информация за кацащите и отлитащите пътнически самолети, Джим чу четири езика, освен английския.

Прочете местоназначенията на полетите отгоре до долу. Предпоследният град — Портланд, щата Орегон — го озари с искрица вдъхновение и той се запъти към гишето за билети.

Чиновникът, който го обслужи, беше стегнат млад мъж, съвестен и спретнат като служител в Дисниленд — поне така изглеждаше на пръв поглед.

— Самолетът за Портланд, който излита след двадесет минути — каза Джим. — Има ли места?