Дийн Кунц - Студен огън

Журналистката остави писалката — повече нямаше да си прави бележки. Искаше само едно — да се махне от Луиз и от детската площадка и да се завърне в нормалния свят — макар винаги да бе намирала нормалния свят за съвсем мъничко по-неоткачен от тази среща. Само че дължеше на Том Корви поне шейсет до деветдесет минути запис на интервю, достатъчно някой друг репортер да напише материала.

— Луиз — заяви тя, — имайки предвид чутото, смятам, че вие сте най-природната личност, която съм срещала.

Луиз не схвана намека. Приемайки думите като комплимент, вместо като обида, тя озари Холи с усмивка.

— Дърветата са наши сестри — каза тя, разкривайки с готовност друг аспект на философията си — явно вече бе забравила, че човешките същества са въшки, а не дървета. — Би ли отсякла крайниците на сестра си, би ли накълцала най-свирепо плътта ѝ, за да си построиш къща с късовете от нейния труп?

— Не. — Отговорът на Холи беше съвсем искрен. — Пък и градската управа надали би дала разрешение за издигането на подобна неконвенционална постройка.

Няма страшно — Луиз не притежаваше чувство за хумор — и поради това не можеше да се обижда от духовитости.

Жената продължаваше да дърдори, а Холи се облегна на масата и с вид на погълната от думите ѝ, бързо прекара наум целия си живот на зрял човек. Накрая стигна до извода, че е пропиляла цялото това ценно време сред идиоти, глупаци и мошеници, слушайки безмозъчните им социопатични 2планове и приумици, и безплодно е търсила зрънце мъдрост или неочакваност в тъпашките им, налудничави брътвежи.

Чувствайки се все по-нещастна, тя се замиеш за личния си живот. Не се бе потрудила да завърже близки приятелства в Портланд, може би защото дълбоко в себе си знаеше, че този град е просто поредната спирка в перипатетическото ѝ пътешествие на журналист. С мъжете пък нещата се развиваха още по-трагично и от професионалните ѝ неудачи с интервюираните и от двата пола. И макар все още да се надяваше да срещне подходящия мъж, да се омъжи, да роди деца и да се радва на пълноценен домашен уют, тя се питаше дали някога в живота ѝ ще се появи някой приятен, нормален, интелигентен и истински интересен мъж.

Вероятно не.

А ако съвсем чудодейно един прекрасен ден на пътя ѝ се изпречи такова лице, приятните му маниери ще се окажат, без съмнение, маска, а под маската ще се крие зловещо ухиленото лице на сериен убиец, любител на електрически триони.

3

Пред терминала на международното летище в Портланд Джим Айрънхарт се качи на такси на така наречената „Градска компания за таксиметров превоз «Нова роза»“, което звучеше като всеобщо заварениче на отдавна забравената хипи ера, родено във времената на мънистата на любовта и царството на цветята. Обаче шофьорът — Фразиър Тули, както гласеше разрешителното на стъклото — обясни, че Портланд се наричал Градът на розите, които цъфтели тук в изобилие като символ на обновлението и растежа.

— Подобпо на просяците по улиците, които символизират упадъка и разрухата на Ню Йорк — завърши той с изненадващо очарователно тесногръдие, което — почувства Джим — бе присъщо на немалко жители на Портланд.

Тули, който приличаше на италиански тенор, изваден по калъпа на Лучано Павароти, не беше много сигурен, че е разбрал правилно указанията на Джим.

— Та значи искате да ви поразкарам наоколо?

— А-ха. Искам да поразгледам града, преди да се настаня в хотела. Никога не съм идвал тук.

Истината беше, че Джим не знаеше в кой хотел трябва да отседне и дали работата трябва да ге свърши скоро — например довечера или, да речем, утре. Надяваше се да узнае какво се иска от него, като се опита да се отпусне, да чака просветление.

Тули се подчини с готовност да осъществи разходката из Портланд, не само защото такстиметърът му щеше да навърти големичка сума, а понеже очевидно му доставяше удоволствие да покаже своя град на един непознат. Всъщност Портланд беше наистина очарователно място. Историческите тухлени постройки и оградите от ковано желязо от деветнадесети век бяха грижливо запазени сред модерните стъклени небостъргачи. Имаше толкова много паркове с безбройни фонтани и дървета, че на човек му се струваше, че градът е изникнал всред гора; навсякъде имаше рози — макар и не толкова много, колкото през ранното лято, и те сякаш грееха с пъстротата си.

След двадесетина минути Джим изведнъж бе завладян от чувството, че времето изтича. Приведен от задната седалка, той се чу да пита: