Дийн Кунц: Студен огън

Но Смъртта наближаваше.

Вече беше почти сред тях.

Наоколо бе настъпила знаменателна промяна — не в реалния свят, а в усещането на Джим за него. Сега златните дантелени нишки изпъкваха по-слабо от сенките в тънкия филигран — мънички сенчици с формата на листа или настръхнали кичури вечнозелени иглички, по-големи сенки с очертанията на дънери и клони, геометрични сенки от железните пръчки на островърхата ограда. Всяко петънце изглеждаше като вратичка, през която Смъртта може да влезе.

Една минута.

Обезумял. Джим измина няколко бързи крачки надолу по хълма сред децата, привличайки върху себе си обърканите им погледи, докато се взираше ту в едно, ту в друго, без да знае точно какъв знак търси, малкият куфар се удряше в крака му.

Петдесет секунди.

Сенките сякаш се разрастваха, разстилаха се и се сливаха наоколо.

Спря, обърна се и хвърли поглед нагоре към кръстовището, където придружителката размахваше знака „Stop“, а със свободната си ръка побутваше децата да пресичат. В момента на платното имаше пет. Други шест доближаваха ъгъла и всеки миг щяха да пресекат улицата.

Един от шофьорите на паркираните наблизо училищни микробуси попита:

— Нещо нередно, господине?

Четиридесет секунди.

Джим изтърва куфара и хукна нагоре към кръстовището, без все още да знае много ясно точно какво ще се случи и кое дете е в опасност. Натам го движеше същата невидима ръка, която го накара да си събере багажа и да долети в Портланд. Стреснати, деца се отдръпваха от пътя му.

В периферното му зрение всичко бе станало мастилено черно. Забелязваше единствено онова, което лежеше право пред него. От единия тротоар до другия кръстовището бе сякаш осветено от прожектор всред иначе черната като нощ сцена.

Половин минута.

Две жени вдигнаха изненадани погледи и не успяха да се отстранят достатъчно бързо. Опита се да се размине с тях, но се блъсна в русата с лятната бяла рокля и едва не я събори Продължи да бърза, защото вече усещаше Смъртта наоколо, чувстваше леденото ѝ присъствие.

Стигна пешеходната пътека, слезе на платното и спря. На улицата имаше четири деца. Едно от тях щеше да стане жертва. Но кое от четирите? И жертва на какво?

Двадесет секунди.

Придружителката учудено се взираше в него.

Всичките деца, освен едно, вече се доближаваха до отсрещната страна на улицата и Джим почувства, че тротоарите са безопасна зона. Убийството щеше да се разиграе на платното.

Той посегна към детето, което се тътреше последно — червенокосо момиченце, което се обърна и го зяпна в почуда.

Петнадесет секунди.

Не е момиченцето. Джим се взря в нефритенозелените ѝ очи и разбра, че нищо не я заплашва. Просто някакси го знаеше.

Другите деца вече бяха стигнали тротоара. Зад него още четири хлапета слязоха на тротоара.

Тринадесет секунди.

Другите четири деца тръгнаха да го заобикалят, стрелкайки го с озадачени погледи. Знаеше, че както е застанал в средата на улицата и ги зяпа с ококорени очи и разкривено от страх лице, изглежда леко умопомрачен.

Единадесет секунди.

Не се виждаха никакви коли. Само че върхът на хълма беше на стотина метра по-нагоре и кой знае дали някой малоумен тъпак не лети по обратната страна, натискайки газта до дупка. В същия миг, когато картината изплува пред очите на Джим, той вече знаеше, че това е пророческо видение за инструмента, който Смъртта щеше да използва — пиян шофьор.

Осем секунди.

Искаше да изкрещи, да им каже да се затичат, но така може би само щеше да ги изплаши и да подтикне обреченото дете право към опасността, вместо да му помогне да я избегне.

Седем секунди.

Чу приглушеното ръмжене на двигателя, което в миг се превърна в див рев, а после прерасна в такъв вой, сякаш колата щеше да се разхвърчи на части. Иззад хълма изскочи пикап. Той дори се отдели за миг от асфалта — следобедното слънце блесна в предното стъкло и заигра по никелираната решетка, сякаш това бе пламтяща каляска, която се спуска от небето в деня на Страшния съд. Последва изскърцване на гума върху асфалта, предните колела се допряха отново до настилката и задницата на пикапа се стовари насред улицата с оглушителен трясък.

Пет секунди.

Децата на платното се разбягаха — освен едно русоляво момченце с виолетови очи. То просто си стоеше, стиснало кутията за обяд, изрисувана с шарени анимационни герои, с развързана маратонка, и гледаше как пихапът лети към него, неспособно да се отмести, сякаш усещаше, че това е не просто някаква кола, стрелнала се към него, а собствената му неизбежна съдба. Беше осем-деветгодишно момченце, чийто път водеше право към гроба.