Дийн Кунц - Студен огън

„Гласове в калта?“ — помисли си Холи и едва не се разсмя.

Харесваше ѝ видът на Луиз — яка, здрава, жизнерадостна и жива. Беше на тридесет и пет, по-възрастна от Холи с две години, макар да изглеждаше поне с десет по-стара. Гънчиците покрай очите и устата ѝ, дълбоките бръчки, когато се смееше, и приличната ѝ на гьон загоряла кожа издаваха, че води живот на открито. Изрусялата ѝ от слънцето коса беше опъната назад на опашка; тя беше облечена с дънки и синя карирана риза.

— В горската кал има чистота — настояваше Луиз, — с която не може да се сравни и най-изстъргания и стерилен болничен кабинет. — Отметна глава и изложи за миг лице на топлия слънчев водопад. — Чистотата на природата пречиства душата. Всред тази преродена чистота на душата се ражда божествената мараня на великата поезия.

— Божествената мараня? — попита Холи, сякаш искаше да се увери, че диктофонът ѝ записва ясно всяка дума.

— Божествената мараня — повтори Луиз и се усмихна.

Вътрешното Аз на Луиз беше неприятно на Холи. Поетесата бе развила някаква отвъдсветска нагласа, която като спектрално отражение беше по-скоро обвивка, отколкото съдържание. Мненията и схващанията ѝ бяха несъстоятелни, базирани по-скоро на претенции — непоклатими претенции, но все пак претенции, — отколкото на факти, а езикът, с който ги изразяваше, бе цветист, но безсъдържателен; помпозен, но кух.

Самата Холи също се считаше за защитник на околната среда и се изненада неприятно, като откри, че по някои въпроси мнението на Луиз доста се доближава до нейното собствено. Изнервящо е да откриеш съмишленик в лицето на някого, чиято тъпотия се навира в очите ти от пръв поглед — така собствените ти мнения зазвучават подозрително.

Луиз се наклони напред и скръсти ръце на секвоената маса.

— Земята е живо същество. Тя би ни проговорила, ако това изобщо си струваше — всяка скала, или растение, или езеро би отворило уста и би заговорило с нас тъй лесно, както беседваме ние с вас.

— Каква възхитителна представа — отбеляза Холи.

— Хората са просто въшки и нищо повече.

— Въшки?

— Въшки, които лазят по живата земя — мечтателно отвърна Луиз.

— Не ми е хрумвало да мисля за нещата по този начин.

— Бог е не само във всяка пеперуда — Бог е всяка пеперуда, всяка птица, всеки заек, всяко диво същество. Бих жертвала милион човеци — десет милиона, че и повече! — ако с това щях да спася дори само едно безобидно семейство невестулки, защото Бог е всички тези невестулки.

Уж трогната от красноречието на жената, сякаш не смяташе идеите ѝ за екологичен фашизъм, Холи отвърна:

— Всяка година внасям в Дружеството за опазване на околната среда колкото мога и се мисля за природозащитник, но сега разбирам, че чувството ми за дълг далеч не може да се сравнява с вашето.

Поетесата не долови сарказма и се пресегна през масата да стисне ръката на Холи.

— Не се тревожи, миличка. Ще придобиеш това съзнание. Около теб усещам аура на огромен духовен заряд.

— Помогнете ми да проумея… Бог е пеперуди, зайци и всички живи същества, Бог е камъни, кал и вода — но Бог не е нас?

— Не. Защото ние притежаваме антиприродно качество.

— Кое е то?

— Интелектът.

Холи изумена я изгледа.

— Интелектът е антиприроден?

— Високоразвитият интелект — да. Няма го у нито едно друго същество в природата. Ето защо тя ни пренебрегва, а ние подсъзнателно я мразим и се чудим как да я съсипем. Силно развитият интелект ражда идеята за прогреса. От прогреса следват ядрените оръжия, генното инженерство, хаосът и — в крайна сметка — унищожението.

— Значи не Бог… или естествената еволюция са ни дали интелект?

— Било е непредвидена мутация. Ние сме мутанти — това е всичко. Чудовища.

— И колкото по-малко интелект притежава едно същество…

— … толкова по-естествено е то — довърши вместо нея Луиз.

Холи кимна замислено, сякаш разсъждаваше задълбочено върху странноватата идея, че един по-глупав свят би бил по-добър, но всъщност си казваше, че въпреки всичко не може да напише този материал. Луиз Тарвол ѝ се виждаше толкова нелепа, че не би могла да даде за нея ласкав отзив, без да направи компромис със собствената си почтеност. Същевременно хич не ѝ се искаше да изкарва в печата тази жена пълна глупачка. Проблемът на Холи се криеше не в крайния ѝ безпощаден цинизъм, а в мекото ѝ сърце — от всички същества на земята най-неминуемо се сблъскват с чувството за безсилие и разочарование от живота язвителните циници, чиято истинска същност е пропита с жалостивост.