Дийн Кунц - Студен огън

— С какво се занимавате там, в Калифорния?

— Радвам се на живота.

— Искам да кажа — какво работите?

— Вие как мислите?

— Ами… едно е сигурно — не сте библиотекар.

— Защо го казвате?

— Около вас витае някаква загадъчност.

— А библиотекарите не могат ли да бъдат загадъчни?

— Досега не съм срещала такъв. — С безкрайно нежелание тя насочи колата към входа на терминала. — Може да сте някакво ченге.

— Кое ви кара да мислите така?

— Истински добрите ченгета са хладнокръвни, невъзмутими.

— Брей, аз се смятам за топъл човек, открит и приятен в компания. Мислите ли, че съм невъзмутим?

Движението по отклонението за летището бе средно натоварено. Холи се остави то да я забави още повече.

— Искам да кажа, че сте много уверен.

— Откога сте репортер?

— От дванадесет години.

— И все в Портланд?

— Не. Тук съм от година.

— А преди къде работехте?

— Чикаго… Лос Анджелис… Сиатъл.

— Обичате ли журналистиката?

Осъзнавайки, че е загубила контрола над разговора, Холи отговори:

— Това да не е игра на питанки?

— О — отвърна той, явно развеселен, — аз пък си мислех, че е точно това.

Непробиваемата стена, която бе издигнал около себе си, я вбесяваше, а упорството му я дразнеше. Не бе свикнала да ѝ кършат волята. Но поне доколкото тя можеше да съди, у него нямаше и капка коварство, нито пък притежаваше особена дарба да лъже — просто бе твърдо решен да не казва нищо за себе си. Като репортер, чиито съмнения дали журналистът има право да се бърка в живота на хората нарастват непрекъснато, Холи уважаваше сдържаността му. Погледна го и не ѝ оставаше друго, освен да се засмее.

— Бива си ви.

— И вас.

Спирайки до бордюра пред входа към терминала, тя добави:

— Не, ако ме биваше, досега трябваше поне да съм разбрала какво, по дяволите, работите.

Усмивката му беше очарователна. И тези очи .

— Не съм казвал, че ви бива колкото мен — просто казах, че си ви бива.

Той слезе и издърпа куфара от задната седалка, а после се върна до отворената предна врата:

— Вижте, просто се оказах на подходящото място в подходящия момент. Беше чиста случайност, че успях да спася момчето. Няма да е честно целият ми живот да се обърне надолу с главата, само защото съм извършил едно добро дело.

— Не, няма да бъде честно.

— Благодаря — отдъхна си той.

— Но все пак съм длъжна да ви кажа — скромността ви е очарователна.

Той я изгледа продължително, сякаш я приковаваше с невероятните си сини очи.

— И вие също, госпожице Торн.

После затвори вратата, обърна се и влезе в сградата на летището.

Последните две реплики продължаваха да ѝ се въртят в ума:

„Скромността ви е очарователна.“

„И вие също, госпожице Торн.“

Холи гледаше втренчено вратата, зад която бе изчезнал, и ѝ се струваше, че е бил прекалено прекрасен, за да е истински — сякаш бе качила на стоп скитащ дух. Наоколо трептеше лека мараня, която процеждаше разноцветни прашинки от следобедното слънце и въздухът изглеждаше като позлатен — както екранът в стар филм за призраци, точно в мига след изчезването на привидението.

Стресна я силен хлопащ звук.

Обърна рязко глава и видя служител от охраната на летището, който тропаше по капака на колата. Като успя да привлече вниманието ѝ, той ѝ показа знака РАЗТОВАРВАНЕ НА БАГАЖ.

Питайки се колко ли време е стояла така, потънала в мисли за Джим Айрънхарт, Холи отпусна ръчната спирачка и включи на скорост. После се отдалечи от терминала.

„Скромността ви е очарователна.“

„И вие също, госпожице Торн.“

През целия път обратно към Портланд над нея витаеше чувството за нещо загадъчно; чувството, че през живота ѝ е преминала изключително важна личност. Бе малко изненадана от откритието, че един мъж може толкова да я развълнува, и се чувстваше по момичешки смутена, та дори ѝ беше малко глуповато. Същевременно се радваше на замечтаното си настроение и не ѝ се искаше то да я напуска.

„И вие също, госпожице Торн.“

5

Същата вечер в апартамента си на третия етаж с изглед към Каунсъл Крест Парк, докато приготвяше за вечеря спагети със сос песто 4, борови семки 5, млад чесън и кълцани домати, Холи изведнъж са запита откъде ли е могъл Джим Айрънхарт да знае, че малкият Били Дженкинс се намира в опасност, и то още преди пияният шофьор да е изскочил иззад хълма.

Нарязала домата наполовина, тя престана да реже и погледна през кухненския прозорец. Долу, над зеленината се стелеше пурпурночервен полумрак. Скритите сред дърветата лампи образуваха езерца кехлибарена светлина посред алеите.