Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

Тя продължи обиколката си, въпреки че не спираше да вали, и след като прекоси още няколко вътрешни двора, се озова в открито бетонно пространство, което виждаше за пръв път. Това беше - или поне е било - мястото за отдих и развлечения на комплекса. Тук се намираше детската площадка: желязната въртележка лежеше прекатурена, пясъчникът приличаше на кучешка тоалетна, а плиткият басейн беше празен. Тук се намираха и магазините. Част от тях бяха със заковани врати, а останалите бяха мръсни и неприветливи, с метални мрежи на прозорците.

Хелън подмина магазините, зави покрай последния в редицата и видя ниска тухлена постройка. Предположи, че това са обществените тоалетни, въпреки че нямаше табела. Железните врати бяха затворени и залостени. Тя постоя пред тях, въпреки че мястото беше ветровито -не можеше да се отърси от мисълта за станалото вътре. За кървящия на пода мъж-дете, неспособен дори да извика за помощ. Беше достатъчно само да си го представи, за да й прилошее. Тя прогони образа му и вместо това се замисли за нападателя. Що за мъж би могъл да стори нещо подобно? Опита се да си го представи, но не можа; беше прекалено чудовищен за въображението й. И все пак повечето чудовища не изглеждат толкова страшни на дневна светлина. Мъжът я плашеше заради деянията си, но Хелън знаеше, че ако го види, ще остане разочарована от външността му. В крайна сметка той не беше истинско чудовище, а бледо извинение за човек - някой, който не буди страхопочитание, а по-скоро съжаление.

Дъждът се усили със следващия порив на вятъра и тя реши, че за днес й стигат толкова приключения. Обърна гръб на тоалетните и забърза към уюта на колата си, а ледените капки жилеха изтръпналото й лице като игли.

Поканените на вечеря гости изглеждаха порядъчно ужасени от историята и това вбеси Тревор, пролича си по физиономията му. Но стореното беше сторено, нямаше връщане назад. И Хелън не можа да прикрие задоволството, което изпита, че е секнала академичния разговор около масата. Мъчителната тишина беше прекъсната от Бернадет, асистентката на Тревор в Историческия факултет.

- Кога е станало това?

- През лятото - отговори Хелън.

- Не помня да съм чел за подобен случай - обади се с натежал от алкохола език Арчи, който иначе не пропускаше да изтъкне познанията си.

- Може полицията да го е потулила умишлено - предположи Даниел.

- Конспирация, а? - каза скептично Тревор.

- Случва се непрекъснато - възрази му Даниел.

- И защо им е да потулват нещо подобно? - обади се Хелън. - Няма логика.

- Че откога полицаите действат логично? - попита на свой ред Даниел.

- Истината е, че вече не следим криминалната хроника - намеси се Бернадет, преди Хелън да свари да отговори.

- Говори за себе си - подметна някой, но тя не му обърна внимание и продължи:

- Насилието вече не ни впечатлява, претръпнали сме. Не го забелязваме дори когато се случва под носа ни.

- Виждаме го всяка нощ по телевизията - обади се Арчи. - Смърт и трагедии в едър план.

- Нищо ново под слънцето - каза Тревор. - По времето на кралица Елизабет смъртта е била всекидневие. Публичните екзекуции са били много популярна форма на забавление.

Всички гости заговориха едновременно. Край на спокойните разговори - след два часа около масата страстите внезапно се бяха разгорещили. Хелън се заслуша в ожесточените дебати и съжали, че не е успяла да прояви направените снимки; графитите щяха да налеят още масло в огъня на спора.

Както обикновено, последен се изказа Пърсъл и мнението му пак беше унищожително.

- Разбира се, драга Хелън - каза той с престорено отегчение, - твоите свидетели може да са те излъгали, нали?

Разговорът замря и всички глави се обърнаха към него. Той игнорира умишлено вниманието им и се наведе да прошепне нещо в ухото на момчето, което беше довел със себе си - ново увлечение, което след броени седмици щеше да зареже, за да флиртува с друг хлапак.

- Да са ме излъгали? - повтори Хелън и цялата настръхна.

- Защо не? - отговори Пърсъл, след като отпи от чашата си с вино. -Може да е някаква колективна измислица. Скопяването на имбецила в обществените тоалетни. Убийството на стареца. Дори куката. Колко типично. Нали си даваш сметка, че има нещо традиционно в тези жестоки истории. Хората си ги разменят постоянно, има някаква тръпка в това. Може би заради предизвикателството да измислиш нов детайл, който да добавиш към колективната фантазия; нов неочакван обрат, който да направи историята още по-ужасна, когато я преразказваш.