Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

* * *

Три седмици по-късно Клив излезе от „Пентънвил“. Освободиха го със специална молба до Комисията по помилване, въпреки че беше излежал само две трети от присъдата си. След половин година той се завърна към единствената професия, която познаваше. Вече не хранеше илюзии, че ще се отърве от кошмарите. Градът продължаваше да му се явява. Без Били, чието съзнание бе отворило вратата към него, мястото беше мъгляво и не така достъпно, но това не го правеше по-малко плашещо и вечното му присъствие тормозеше Клив.

Понякога сънищата почти изчезваха, а после започваха с нова сила. Трябваха му няколко месеца, за да разбере на какво се дължи това. Причината беше в хората. Ако прекараше известно време с човек, който има убийствени намерения, градът се завръщаше. А такива хора не бяха рядкост. Накрая Клив стана толкова чувствителен към потенциалните убийци, че му беше трудно да върви по улиците. Те бяха навсякъде: хора със спретнати дрехи и усмихнати лица крачеха по тротоарите и си представяха как убиват работодателите си, брачните си партньори, звездите от телевизионните сапунки или някой некомпетентен шивач. Светът не спираше да обмисля убийства, а Клив вече не понасяше мислите му.

Само хероинът му помагаше да се справя с това бреме. Преди се дрогираше рядко, а сега не можеше без него. Но наркотикът беше скъп, а парите и връзките му в наркосредите бяха на изчерпване. Един негов познат на име Грим - пак наркоман, но толкова изпаднал, че не пропускаше да се надруса и с ферментирало мляко - му подсказа как да си осигури мечтаните дози. Клив реши, че идеята си я бива. Срещна се с едни хора и получи предложение за работа. Заплащането, което му обещаха, беше толкова високо, че веднага прие офертата. А тя, разбира се, беше за убийство.

„Тук няма случайни посетители, само бъдещи граждани.“ Клив вече не помнеше кой му беше казал това, но вярваше в пророчества. Дори и да не убиеше сега, беше въпрос на време да го стори.

Въпреки че отделни моменти от престъплението му се сториха странно познати, Клив остана доста изненадан от развоя на събитията, който го принуди да избяга бос от мястото на убийството. А когато полицаите най-после го застреляха след продължителна гонитба по паваж и чакъл, стъпалата му бяха разранени до кръв и нетърпеливи да го отведат в града - също като в сънищата.

Стаята, в която бе убил, го очакваше. И той живя в нея няколко месеца, като се криеше всеки път, когато някой минаваше по улицата. (Реши, че са няколко месеца по дължината на брадата, която му порасна - тук беше вечна нощ и рядко му се доспиваше.) Накрая тръгна след прохладния вятър и пеперудите, които го отведоха в покрайнините на града - там, където къщите свършваха и започваше пустинята. Но Клив не отиде там, за да разгледа дюните, а за да послуша гласовете, които звучаха като вой на чакали или плач на деца - понякога силни, понякога слаби, но винаги доловими.

Остана дълго време на прага на пустинята - толкова дълго, че пясъкът, навяван от вятъра, едва не го затрупа. Но упорството му бе възнаградено. След един ден (или цяла година) се появи мъж, който захвърли пистолета си на земята и навлезе сред дюните, където малко по-късно го посрещнаха собствениците на гласовете, като подскачаха диво и танцуваха. Те го наобиколиха със смях. Той също се разсмя, после тръгна с тях. И въпреки че разстоянието и вятърът замъгляваха гледката, Клив видя как един от празнуващите вдига мъжа и го понася на раменете си като малко момче, сетне го подава на друг, който го взема на ръце сякаш е пеленаче, а накрая, когато фигурите почти се изгубиха, чу как мъжът плаче като новородено. И Клив си тръгна доволен. Вече знаеше как двамата с греха са се появили на този свят.