Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

Той погледна към леглото. Били беше започнал да изпразва пикочния си мехур, но това действие не беше продукт на обикновена физиологична нужда. Скритото под одеялото тяло се мърдаше по начин, който ремъците не би трябвало да позволяват.

Изминаха няколко секунди, докато Клив се отърси от летаргията. И още няколко, докато осъзнае какво става.

Момчето се променяше.

Той се изправи с вцепенени от седенето крака. Залитна и щеше да падне, но успя да се подпре на стола. Не можеше да откъсне очи от мрака под горното легло. Движенията се засилиха и станаха по-сложни. Одеялото се свлече на пода. Показа се тялото на Били. Преминаваше през ужасните трансформации, които Клив вече познаваше, само че в обратен ред. Около момчето се събираха вибриращи облаци от материя, които после се втвърдяваха в отвратителни форми. Образуваха се чудовищни крайници и органи, а зъбите се превръщаха в големи игли и се наместваха в челюстта на една глава, която продължаваше да расте и да се издува.

Клив умоляваше Били да спре, но молбите му оставаха нечути, защото с всеки поет дъх човешката същност на момчето намаляваше. И звярът, който беше далеч по-силен от него и вече бе разкъсал повечето ремъци, накрая се освободи окончателно, претърколи се от леглото и скочи на пода.

Мъжът отстъпи към вратата, като оглеждаше мутиралата форма на Били. Майка му изпитваше ужас от ухолазки и той откри, че в анатомията на чудовището има нещо от това насекомо - може би в начина, по който лъскавият му гръб бе извит нагоре, разкривайки сегментирания му корем. Но приликите, ако изобщо имаше такива, свършваха дотук. Главата на съществото беше като гнездо от езици, които ближеха очите без клепачи и се разхождаха по острите зъби, навлажнявайки ги отново и отново, а сълзящите отвори, с които бяха осеяни двете страни на тялото му, изпускаха смрад на канал. И ако сред целия този ужас все пак имаше нещо човешко, то само правеше създанието още по-отвратително. Докато разглеждаше куките и шиповете му, Клив си припомни пронизителния писък на Лоуел и усети как гърлото му се раздвижва, за да възпроизведе подобен.

Но Били нямаше намерение да го напада. Той пропълзя с многобройните си крайници до прозореца, покатери се на стената и притисна глава към стъклото. После запя някаква мелодия, която беше различна от предишната, но несъмнено беше призив. А Клив се обърна към вратата и заблъска по нея, като се молеше помощта да пристигне, преди песента да е свършила.

- Бързо, за бога! Бързо! - изкрещя той с колкото сили му бяха останали и погледна през рамо, за да види дали Били е скочил от прозореца. Не беше, но призивът му вече заглъхваше. Явно беше изпълнил целта си - килията се пълнеше с мрак.

Обзет от паника, Клив се обърна пак към вратата и поднови тропането. Някой тичаше по етажа, а от околните килии се разнасяха викове и проклятия.

- Помощ! - изрева той. Усети хладен повей по гърба си. Не беше нужно да се обръща, за да разбере какво става. Сянката растеше, а стената се разтваряше за града и неговия обитател. Тейт беше дошъл. Клив почувства мрачното му заплашително присъствие. Тейт-сенчестото нещо, Тейт-превъплъщенецът.

Продължи да блъска по вратата, докато ръцете му не се разраниха. Тичащите стъпки сякаш бяха на един континент разстояние. Кога щяха да пристигнат? Кога?

Повеят стана мразовит. Върху вратата падна потрепваща синя светлина, замириса на разтопен пясък и кръв.

А после се разнесе гласът. Не на момчето, а на неговия дядо, Едгар Сейнт Клеър Тейт. Човекът, самообявил се за лайно на Сатаната. И когато чу противния му глас, Клив не само повярва в съществуването на дявола, но и се изпълни с хладната увереност, че вече се намира в червата му.

- Прекалявате с любопитството - каза Едгар. - Време е да заспите.

Клив не искаше да се обръща. Изобщо не държеше да вижда

говорещия. Но вече не беше господар на собствената си воля, Тейт беше бръкнал в главата му и човъркаше там. Затова се обърна и погледна.

Обесеният беше в килията. И не беше онова чудовище с изгнило лице, което Клив беше зърнал, без да успее да разгледа. Изглеждаше като човека, който някога е бил, носеше старовремски дрехи и не му липсваше обаяние. Имаше симпатично лице с широко чело и решителни очи. А на ръката, с която галеше и потупваше наведената глава на Били, проблясваше венчалната му халка.

- Време е да умрете, господин Смит - проговори отново старецът. Клив чу, че Девлин вика името му, но не можеше да си поеме дъх, за