Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Искам да благодаря на много хора. На Норман Ръсел, преподавателят ми по английски в Ливърпул, за подкрепата му от самото начало; на Пит Аткинс, Джули Блейк, Дъг Брадли и Оливър Паркър за подкрепата им впоследствие; на Джеймс Бър и Кати Йорк за добрите съвети; на Бил Хенри за професионалното око; на Рамзи Кембъл за щедростта и ентусиазма; на Мери Роско за старателния превод на йероглифите ми и на Мари-Ноел Дада за същото; на Върнън Конуей и Брин Нютън за вярата, надеждата и великодушието; и на Нандю Сотой и Барбара Бути от Sphere Books.

Помня първата си среща с Клайв Баркър така ясно, сякаш беше вчера.

Стоя пред огледалото в банята и произнасям бавно „Кендимен“. Веднъж, два, три, четири пъти. И млъквам. Сърцето ми се разтуптява бясно, облива ме ледена пот. Устата ми пресъхва, полазват ме тръпки. Въздухът се сгъстява и натежава, притиска ме като гигантска ръка.

Ще се осмеля ли да кажа името му още веднъж?

Казвам го. И затаявам дъх.

Не се случва нищо.

Разбира се. Какво би могло да се случи? Дори 14-годишните знаят, че демони не съществуват.

Усмихвам се на отражението си и тогава го чувам. Бученето. Отначало е тихо и прилича на статичен шум. Но се усилва и внезапно изпълва цялата баня. Сякаш съм се озовал насред гигантски водопад.

Вдигам ръце, за да запуша ушите си, и виждам как нещо прелита край тях. Пчела. Голяма, кехлибаренокафява и мъхеста. Каца върху огледалото, като помръдва нервно ципести крила. Докато я гледам втренчено, втора пчела, двойник на първата, полазва едно от изцъклените ми огледални очи.

Не е бучене. Жужене е. Жуженето на стотици пчели. Стрелкат се във въздуха и се блъскат в мен, жилят ме, пъплят по дрехите, по косата, по лицето ми, катерят се по белите плочки на стените и падат.

Отстъпвам ужасено, като ги тъпча, и, изпаднал в паника, размахвам ръце. После се обръщам да побягна и той е там, пред спасителната врата.

Кендимен.

Огромен негър в дълго до земята протрито кафяво палто. От единия му ръкав се подава окървавена месарска кука, главата му е отметната назад, а от зейналата му като пещера уста извират на талази рояци пчели.

Отварям подути като на секс кукла устни, за да изкрещя, но езикът ми е нажилен за секунди. Десетки нажежени игли се забиват в цялото ми тяло, по предницата на панталоните ми се стича нещо топло. Падам на студения под (езикътмиобожеобожеезикътми), като се гърча и плюя малки космати кошмари. И докато се боря с набъбналото в устата ми парче месо за глътка въздух, виждам през насълзени от болка очи как стоманената кука се спуска към пламналото ми лице…

… За да се събудя в леглото си, облян в пот и треперещ.

Ето до какво може да доведе една среща с Баркър — до кошмари. Особено ако сте на 14 и имате развинтено въображение. Защото той разказва толкова живо и убедително, че е в състояние да ви накара да повярвате и на най-невероятната история. И не просто да й повярвате, а да станете част от нея. Затова, когато дебютната му книга — сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си — е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: „Видях бъдещето на ужаса… и то се казва Клайв Баркър“. Днес шестте тома на „Кървави книги“ са издадени в над 40 държави, Баркър е един от водещите писатели в жанровете хорър и фентъзи, а много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, превърнати в пиеси, комикси и видеоигри.

Сцената по-горе е кошмар, който сънувах, след като гледах за пръв път „Кендимен“ през далечната 1993-та. Разбира се, тогава не знаех, че това е екранизация на разказ на Баркър (който е не само писател, но и филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник), нито че въпросният разказ — „Забраненият“ — е публикуван в пети том на „Кървави книги“. Разбрах го година или две по-късно, когато изгледах друга, още по-страховита екранизация, в която един жаден за забранени удоволствия мъж отваря врата към измерението на демонични същества, наречени ценобити, за които болката е източник на върховна наслада. „Хелрейзър“, който и до днес си остава най-популярният филм на Баркър (вече има 7 продължения), завладя въображението ми до такава степен, че намерих и прочетох в оригинал новелата, по която е заснет (издадена у нас под името „Обречени на ада“, 1998). Тогава се докоснах за пръв път до изтънчения и изящен стил на британския автор, а следващата му книга — настоящият сборник — ме превърна завинаги в негов фен.