Клайв Баркър: Кървави книги (Том I)

Харесваше му как тя гледа голата му плът, като се преструва, че не забелязва голотата му. По време на сеансите той оставаше само по слипове, за да не събуди подозрения, че използва помощни средства. Каква нелепа предпазна мярка. Всичко, от което имаше нужда, бяха графитите под езика и достатъчно енергия, за да буйства и крещи из стаята в продължение на половин час.

Потеше се. Вдлъбнатината между гърдите му беше влажна от пот, косата лепнеше по бледото му чело. Днес се беше потрудил здраво — искаше час по-скоро да се измъкне от стаята, да се измие, да се порадва на възхищението. Посредникът мушна ръка в гащетата си и започна лениво да си играе със себе си. Някъде в помещението имаше муха или мухи. По това време на годината мухи няма, но той ги чуваше да жужат наблизо. Блъскаха се в прозореца или летяха около електрическата крушка. Чуваше тихите им бръмчащи гласове, но не им обръщаше внимание, погълнат от мисли за играта и от удоволствието да мастурбира.

А как жужаха тези тънички гласчета, как жужаха, пееха и се оплакваха. Как само се оплакваха.

Мери Флореску барабанеше с пръсти по масата. Днес брачната й халка беше хлабава — усещаше как се движи в ритъм с барабаненето. Понякога беше стегната, а понякога хлабава — една от мистериите, върху които никога не се замисляше, а приемаше за даденост. Всъщност днес беше много хлабава — почти готова да падне. В съзнанието й изплува лицето на Алан. Скъпото лице на Алан. Замисли се за него през отвора на брачната халка, сякаш през тунел. Такава ли е била смъртта му — понесъл се е към тъмнината по някакъв тунел? Тя придвижи халката нагоре по пръста си. Стори й се, че долавя възкиселия вкус на метала през върховете на палеца и показалеца си. Усещането беше любопитно, някаква илюзия.

Замисли се за момчето, за да прогони горчивината. Лицето му се появи лесно, веднага нахлу в съзнанието й, а с него усмивката и невзрачната му, още момчешка фигура. Наистина, приличаше на момиче — закръглеността му, очарователната прозрачност на кожата, невинността.

Пръстите й все още бяха върху халката и възкиселия вкус се засилваше. Вдигна поглед. Фулър подготвяше апаратурата. Около оплешивяващата му глава проблясваше трептящ ореол от бледозелена светлина…

Внезапно й се зави свят.

Фулър не видя и не чу нищо. Беше навел глава, погълнат от работата си. Мери продължаваше да го гледа, наблюдаваше ореола и усещаше как в нея се пробуждат нови усещания, как преминават през тялото й. Изведнъж въздухът сякаш оживя; самите молекули на кислорода, водорода и азота я притиснаха в прегръдка. Ореолът около главата на Фулър се разшири, сля се със сиянието, което се бе появило около всеки предмет в стаята. Неестественото усещане в пръстите й също се разшири. Видя цвета на дъха си, когато издишваше — розово-оранжев проблясък в оживелия въздух. И чу съвсем ясно гласа на бюрото, зад което седеше — тихото ръмжене на неговото солидно присъствие.

Светът се разтваряше — караше сетивата й да изпадат в екстаз и объркваше функциите им. Изведнъж започна да възприема света като система — не политическа или религиозна, а система от усещания, която се разпростираше от живата плът към инертната дървесина на бюрото и към старото злато на брачната й халка.

И по-нататък. Отвъд дървесината, отвъд златото. Пролуката, водеща към магистралата, се отвори. В главата й зазвучаха гласове, които не излизаха от живи устни.

Тя вдигна поглед или по-скоро някаква сила изви рязко главата й назад и откри, че се взира в тавана. Беше покрит с червеи. Не, това е абсурд! И все пак й се стори жив — пулсиращ, танцуващ, гъмжащ от живот.

А през тавана съзря момчето. Седеше на пода с издут член в ръка. И неговата глава беше отметната назад. Беше погълнато от екстаза си също като нея. С новото си зрение тя видя светлината, която изпълваше тялото му и пулсираше около него — и проследи страстта, завладяла вътрешностите и омекналата му от удоволствие глава.

Видя и още нещо — лъжата в него, отсъствието на сила там, където бе смятала, че има нещо удивително. Момчето не притежаваше дарбата да контактува с духове и никога не я бе притежавало, видя го съвсем ясно. Това беше един малък лъжец, момче-лъжец, сладък лъжец с бяла кожа, лишен от състраданието или мъдростта да проумее какво се е осмелил да стори.

Вече бе сторено. Лъжите бяха изречени, триковете бяха изиграни и хората от магистралата, вкиснати, че са били измамени и направени за смях, бучаха пред пролуката в стената, като настояваха за удовлетворение.