Клайв Баркър: Кървави книги (Том I)

Нямам представа дали тези истории ще издържат проверката на времето; съмнявам се, че има писател, който може да бъде сигурен в това. Но те са написани, за добро или лошо, и въпреки че сега ми се иска да доизгладя някое изречение или да премахна друго, те все още ми доставят удоволствие. А това, струва ми се, е най-доброто, на което можете да се надявате — да изпитвате удоволствие от своите произведения, не само докато ги пишете, но и когато ги препрочитате.

Едно нещо е сигурно: че апетитът на читателите за гротескни и страховити истории — за призрачни посещения и демонични обладавания, за ужасяващи прояви на отмъщение и отвратителни зверства — не е намалял. Участниците в карнавалното шествие на булевард „Санта Моника“ през миналия октомври не бяха перверзници, нито злодеи — повечето от тях бяха обикновени хора, възползвали се от възможността да изразят един апетит, който нашата култура през повечето време ни кара да потискаме. (Нещо, което впрочем одобрявам — така апетитът се изостря.) Но ние изпитваме нужда да се докоснем отново и отново до мрака в душите си; това е начин да влезем във връзка с първичното у себе си, което вероятно е съществувало, преди да се научим да боравим с думите, и което знае, че в света има велика светлина и велик мрак, както и че едното не може да съществува без другото.

Откакто написах тези разкази, изпитвам все по-силна нужда да описвам картини на изкупление, а не на проклятие. Във „Втъкан свят“, „Имаджика“, „Тайнство“ и „Галилея“, дори в романа ми за деца „Вечният крадец“, сцените на болка и смърт са туширани от светлина и святост, а фигурите, които олицетворяват злото, са победени.

В разказите след този предговор обаче не е така. В тях чудовищата триумфират, понякога оказват положително влияние върху онези, до които се докосват, но въпреки всичко оцеляват и продължават да правят злини. А ако злото бъде унищожено, победителите и свидетелите на падението му обикновено не го надживяват.

Не мисля, че някой от тези разкази е по-истински от останалите, мъдростта на тези творби — а може би и на всяка литературна творба — е в индивидуалния ефект, който оказват върху въображението на читателя. Затова няма да давам оценка на моралната им стойност, нито ще правя опит да тълкувам поуките, които може би се крият в тях. Въпреки че понякога използвам религиозни термини, тези разкази не са проповеди нито на Бяла, нито на Черна литургия. Те са кратки пътувания, малки парадни шествия, ако предпочитате, които напускат познатите улици и навлизат във все по-тъмни райони, докато не се отдалечим от познатите ни места и не се озовем в странна компания, чужди на самите себе си.

Клайв Баркър

Лос Анджелис, 8 февруари 1998 г.

„Съществото го беше сграбчило за устната и късаше мускула от костта, сякаш сваляше скиорска маска.“

Продължавате ли да четете?

Ето ви още от това, което може да очаквате от Клайв Баркър: „Всички мъже, жени и деца в тази жива кула бяха слепи. Виждаха единствено през очите на града. Не можеха да мислят, освен с мислите на града. И вярваха, че са безсмъртни заради грубата си неумолима сила. Огромни, луди и безсмъртни.“

Виждате, че Баркър е не само ужасяващ, но и много сюрреалистичен. Още един цитат от друг разказ:

„Какво би било едно Възкресение без смешни моменти?“

Подбрах тези цитати преднамерено, като предупреждение към боязливите. Ако предпочитате литература на ужаса, която ви кара да се чувствате в свои води — която звучи достатъчно нереално, за да не бъде възприемана на сериозно и достатъчно познато, за да не се налага да напрягате въображението си с риск да събудите кошмарите, които смятате, че сте приспали дълбоко, тогава тези книги не са за вас. От друга страна, ако ви е омръзнало от истории, които ви карат да се завивате през глава и да спите на светната нощната лампа, да не говорим за парада на „Умело разказаните добри истории“, които няма какво да ви предложат, освен заемки от по-добри хорър писатели, за които читателите на бестселъри никога не са чували, и вие като мен с радост ще установите, че Клайв Баркър е най-оригиналният автор на ужаси от много години насам и същевременно най-шокиращият съвременен хорър писател в добрия смисъл на думата.

Често смятат литературата на ужаса за ретроградна. Някои от най-изтъкнатите й представители със сигурност са били такива, но тази тенденция е довела до създаването на много безотговорни безсмислици и няма причина всички автори в жанра да гледат назад. Когато нещата опират до въображение, единствените граници трябва да бъдат нашите собствени инстинкти, а Клайв Баркър никога не се колебае да продължи напред. Да заявим (както правят, струва ми се отбранително, някои хорър писатели), че основната цел на литературата на ужаса е да ни напомни кое е нормално, като ни представи свръхестественото и непознатото за нещо противоестествено, е почти равнозначно на това да заявим (както смятат някои редактори), че литературата на ужаса трябва да описва обикновени хора, изправени пред непознатото. Слава богу, никой не е успял да убеди По в това и, слава богу, съществуват радикални писатели като Клайв Баркър.