Клайв Баркер: Кървави книги, том 6

Онова, което се случи после — когато илюзионистът, хипнотизирал седящия в клетката тигър, дръпна въженцето с пискюл накрая и изсипа върху главата на животното дузина мечове — се превърна в обект на разгорещени спорове първо в бара на театъра, а след края на представлението на Суон — на тротоара на Петдесет и първа улица. Някои твърдяха, че са успели да забележат как подът се разтваря настрани и за онези части от секундата, когато погледите на публиката са приковани в бързото падане на мечовете, тигърът е бил изведен бързо, а мястото му зад лакираната решетка е било заето от жената в червена рокля. Други бяха също толкова убедени, че в клетката изобщо не е имало животно, а всичко е било просто проекция и в момента, в който скритият механизъм е издигнал жената в червено, проекторът е бил изключен; и всичко това, разбира се, е направено толкова бързо, че да остане незабелязано от всички, с изключение на наблюдателните скептици с бърза реакция. Ами мечовете? Същността на номера, който за няколко секунди бе превърнал летящата стомана в розови листчета, тепърва щеше да подклажда нови спорове. Предлагаха се всевъзможни обяснения, от най-прозаични до най-сложни, и почти всеки от излизащите от театъра имаше собствена теория. Споровете не приключиха и на тротоара, разгорещените дебати се пренесоха в апартаментите и ресторантите на Ню Йорк.

Очевидно илюзиите на Суон предлагаха на зрителите двойно удоволствие. Веднъж от самия номер — онзи спиращ дъха момент, когато усещането за невъзможност престава да витае във въздуха или поне е останало само някакво напрежение. И втори път — от споровете за това как е бил направен номерът, след като моментът вече е отминал и логиката отново се е възцарила.

— Как го правите, господин Суон? — умираше от нетърпение да разбере Барбара Бърнстийн.

— С магия — отвърна Суон. Беше я поканил зад кулисите, за да огледа клетката на тигъра за следи от някакви специални приспособления в конструкцията; не беше открила никакви. Барбара бе огледала внимателно и мечовете: остриетата им бяха смъртоносно наточени. А розовите листчета бяха нежни и ароматни. И въпреки това тя рече настоятелно:

— Да, но всъщност… — Жената се наклони към него. — На мен можете да кажете — рече тя. — Обещавам, че няма да обеля дума пред никого.

Вместо отговор, по лицето на Суон се разля бавна усмивка.

— О, разбирам… — рече тя. — Сега ще ми кажете, че сте дали някаква клетва.

— Точно така — отвърна Суон.

— И ви е забранено да издавате тайните на занаята.

— Целта е да ви доставя удоволствие — каза той. — Нима се провалих?

— О, не! — отвърна тя без миг колебание. — Всички говорят за представлението. Вие сте сензацията на Ню Йорк.

— Не — възрази той.

— Наистина — настоя жената. — Познавам хора, които са готови на всичко, за да попаднат на ваше представление. А лична среща с вас зад кулисите… за това всички ще ми завиждат.

— Радвам се — рече той и докосна лицето й. Тя очевидно бе очаквала подобна реакция от негова страна. Още нещо, с което да се хвали: съблазняването й от мъжа, наричан от критиката Магът на Манхатън.

— Бих искал да правя любов с вас — прошепна й той.

— Тук?

— Не — отвърна мъжът. — Някъде, където тигрите няма да ни чуват.

Барбара се разсмя. Предпочиташе любовници поне с двайсетина години по-млади от Суон — както правилно бе отбелязал някой, илюзионистът изглеждаше като човек, който жалее сам себе си, но докосването му обещаваше усещания, които нито едно момче не би могло да й предложи. Харесваше й острият дъх на разложение, скрит под маската на безупречен джентълмен. Суон беше опасен човек. Ако сега му откажеше, втори такъв в живота й нямаше да се появи.

— Можем да отидем в хотел — предложи тя.

— Хотелът е добра идея — съгласи се той.

В очите й проблесна съмнение.

— А съпругата ви? — попита тя. — Може да ни видят.

Суон я хвана за ръката.

— Да станем невидими тогава.

— Сериозно говоря.

— Аз също — отвърна твърдо той. — Повярвайте ми, да видиш не означава да повярваш. Това е крайъгълният камък на моята професия. — Барбара не изглеждаше особено убедена. — Ако някой ни разпознае — каза й Суон, — ще успея да го убедя, че му се привижда.

Тя му се усмихна и той я целуна. Барбара отвърна на целувката му с жар.

— Възхитително — рече той, когато устните им се разделиха. — Да тръгваме ли, преди тигрите да са започнали да сплетничат?