Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

Той я поведе през сцената. Чистачите още не се бяха заели с работата си и дървеният под беше посипан с розови пъпки. Някои бяха смачкани, други не. Суон пусна ръката й и тръгна към мястото, където лежаха цветята.

Очарована, Барбара гледаше как той се навежда, за да вдигне една роза от земята, но преди да успее да се изправи, вниманието й бе привлечено от нещо във въздуха. Тя вдигна поглед и видя устремилото се надолу сребристо острие. Понечи да го предупреди, но мечът беше по-бърз от езика й. В последния момент той като че ли усети опасността, в която се намираше, и се огледа, стиснал цветето в ръка, и в този миг острието се вряза в гърба му. Инерцията вкара меча до дръжката в тялото му. От гърдите му бликна кръв и се разля по пода. Без да издаде нито звук, Суон падна напред и от удара в сцената две трети от острието излязоха от тялото му.

Барбара едва не изкрещя, но вниманието й бе привлечено от звук зад гърба й, където в безпорядък бе натрупан реквизитът на илюзиониста: глухо ръмжене, което несъмнено беше тигърско. Тя застина. Вероятно има някакви указания за това как може с поглед да се спре избягал от клетката тигър, но родената и отрасла в Манхатън Барбара не беше запозната с тях.

— Суон? — извика тя с надеждата, че случилото се е някакъв странен фокус, изпълнен лично в нейна чест. — Суон, моля ви, станете.

Но илюзионистът лежеше, без да помръдва, на мястото, където беше паднал, а под него се разливаше тъмна локва.

— Ако това е някаква шега — избухна Барбара, — то въобще не е смешна!

Без да дочака отговор, тя се опита да промени тактиката:

— Суон, миличък, хайде стига, да тръгваме, моля ви.

От тъмнината зад гърба й отново се разнесе ръмжене. Изобщо не й се искаше да се обръща и да търси източника му, но още по-малко й се искаше животното да скочи върху нея изотзад.

Барбара се огледа внимателно. Зад кулисите цареше тъмнина. Разхвърляният реквизит й пречеше да разбере точното местонахождение на звяра. Но все още можеше да го чуе: шума от стъпките му, ръмженето. Тя предпазливо започна да отстъпва към авансцената. Спуснатите завеси я скриваха от салона, но тя се надяваше, че ще успее да се шмугне под тях преди тигърът да се добере до нея.

Щом ръцете й докоснаха тежкия плат, една от задкулисните сенки изгуби неяснотата си и звярът се появи. Не беше толкова красив, колкото си мислеше, докато го гледаше през решетката. Беше огромен, смъртоносно опасен и гладен. Барбара приклекна и посегна към завесата. Платът беше доста тежък и повдигането му се оказа по-трудно, отколкото бе очаквала, но все пак успя да се напъха до половината под него, преди да усети, опряла глава и ръце върху пода, тупането на лапите на приближаващия се тигър. Миг по-късно почувства парещия му дъх върху голия си гръб и изпищя, когато ноктите му се забиха в тялото й и я издърпаха далеч от безопасността към горещата му паст.

Но тя все още отказваше да се предаде. Риташе го, късаше с шепи козината му и обсипа муцуната му с удари. Но пред мощта му всяка съпротива беше безполезна; Барбара отчаяно се опитваше, но не успя нито за секунда да забави звяра. С един небрежен удар на лапата той разпори тялото й. За нейно щастие след тази първа рана тя изгуби всякакви усещания за реалност и в главата й се появиха абсурдни фантазии. Струваше й се, че отнякъде се чуват аплодисменти и одобрителни викове на публика, и че на мястото на кръвта, която със сигурност бликаше от тялото й, изригваха фонтани искряща светлина. Изобщо не усещаше раздиращата болка в нервните окончания. Дори когато животното разкъса тялото й на три или четири парчета, главата й продължаваше да лежи извита настрани на ръба на сцената и да гледа как тялото й е разкъсвано и поглъщано.

И през цялото време, докато си мислеше как е възможно това — че очите й все още са живи, за да могат да видят тази последна вечеря — единственият отговор, който й хрумна, бе суоновият: „Магия”, беше казал той.

И когато тигърът бавно се приближи до главата й и я погълна на една хапка, тя си мислеше точно това, че сигурно е магия.

Хари Д’Амур обичаше да вярва, че има нелоша репутация в един определен тесен кръг хора, който, уви, не включваше бившата му жена, кредиторите или онези анонимни недоброжелатели, които редовно затъкваха с кучешки екскременти процепа на офисната му пощенска кутия. Но жената, с която в момента говореше по телефона — гласът й бе толкова натежал от мъка, че сякаш половин година беше плакала непрекъснато и всеки момент щеше отново да се разридае — знаеше отлично какъв скрит диамант беше той в действителност.