Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

— Да се върнете?

— В Хамбург — каза тя. — Не ми харесва този град. Много е топъл. И жесток.

— Не обвинявайте Ню Йорк — рече той. — Той няма нищо общо с това.

— Може би — отвърна тя с кимване. — Може би онова, което се случи със Суон, щеше да се случи така или иначе, независимо къде се намираме. Хората не спират да ми повтарят: беше нещастен случай. Само това. Просто нещастен случай.

— Но вие не им вярвате?

Валентин се появи с чаша мляко. Остави я на масата пред Хари. Когато се обърна да си върви, тя каза:

— Валентин, писмото?

Той я изгледа странно, сякаш бе казала нещо неприлично.

— Писмото — повтори жената.

Мъжът излезе.

— Та какво казвахте?

Тя се намръщи.

— За кое?

— За това, че е нещастен случай.

— А, да. Живях със Суон седем и половина години и започнах да го разбирам по-добре от всички останали. Научих се да усещам кога има нужда от мен и кога няма. Когато нямаше, си намирах занимания някъде другаде и го оставях насаме. Гениите имат нужда да се усамотят. А повярвайте ми, той беше гений. Най-великият илюзионист след Худини.

— Нима?

— Понякога си мисля, че е истинско чудо, че ме допусна в живота си…

На Хари му се искаше да каже, че Суон трябва да е бил луд, за да не го направи, но коментарът нямаше да е уместен. Тя не искаше ласкателства; нямаше нужда от тях. Всъщност може би нямаше нужда от нищо, освен от това съпругът й да е жив.

— Сега си мисля, че изобщо не съм го познавала — продължи тя, — че не съм го разбирала. Мисля, че това е може би поредният трик. Още една част от магията му.

— Преди малко го нарекох магьосник — отбеляза Хари, — а вие ме поправихте.

— Така е — отвърна тя и призна правотата му с извинителен поглед. — Простете ми. Това са негови думи. Той мразеше да го наричат магьосник. Казваше, че тази дума трябва да бъде запазена за чудотворците.

— А той не беше чудотворец?

— Обичаше да се нарича Великият преструвач — каза тя. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Валентин се появи отново; мрачното му лице продължаваше да излъчва подозрителност. Носеше плик, с който очевидно нямаше желание да се раздели. Доротея трябваше да прекоси стаята и да го вземе от ръката му.

— Смятате ли, че постъпвате правилно? — попита той.

— Да — отвърна тя.

Той се врътна на пети и бързичко се изнесе.

— Мъката го убива — рече тя. — Простете поведението му. Той е със Суон от началото на кариерата му. Мисля, че обича съпруга ми толкова, колкото и аз.

Пръстите й се плъзнаха по плика и измъкнаха от него писмо. Хартията бе бледожълта и фина като паяжина.

— Няколко часа след като Суон умря, това писмо ми бе донесено на ръка — каза тя. — Беше адресирано до него. Отворих го. Мисля, че трябва да го прочетете.

Доротея му го подаде. Почеркът бе уверен и безстрастен.

„Доротея, бе написал той, ако четеш тези редове, значи съм мъртъв.

Знаеш колко малко значение отдавам на сънищата, предчувствията и други подобни; но през последните няколко дни в главата ми се промъкват странни мисли и имам подозрението, че смъртта е твърде близо. Каквото, такова. Нищо не мога да направя. Не губи време в опити да разбереш защо и от какво; вече е твърде късно. Просто знай, че те обичам и винаги съм те обичал по свой си начин. Прости ми за нещастията, които съм ти причинил преди и сега, но това вече не е в моята власт.

Имам няколко инструкции за това какво да правиш с тялото ми. Моля те твърдо да се придържаш към тях. Не позволявай на никой да те разубеди.

Искам тялото ми да бъде наблюдавано денонощно, докато не бъде кремирано. Не се опитвай да отнасяш останките ми в Европа. Нека ме кремират тук, колкото се може по-бързо, след което изхвърлете прахта ми в Ийст ривър.

Скъпа моя, страхувам се. Не от лошите сънища или от онова, което може да ми се случи в този живот, а от онова, което враговете ми може да се опитат да направят, след като умра. Знаеш какви могат да бъдат недоброжелателите: ще изчакат, докато вече няма да можеш да им отвърнеш, и ще започнат да тъпчат по репутацията. Твърде много време ще отнеме да ти обяснявам всичко, затова трябва просто да ти се доверя, че ще направиш каквото ти казвам.

И пак ще повторя, обичам те и се надявам никога да не се наложи да четеш това писмо.

Обожаващ те,

Суон“.

— На това му се вика прощално писмо — отбеляза Хари, след като го прочете два пъти. После го сгъна и го върна на вдовицата.

— Бих искала да останете с него — рече тя. — На бдение, ако така предпочитате. Само докато се приключи с формалностите и се погрижа за кремацията му. Не би трябвало да отнеме много време. Адвокатът ми вече работи по въпроса.