Клайв Баркер: Кървави книги, том 6

Хари почувства как твърдостта изчезва изпод краката му; усети зова на пропастта. За един кошмарен миг той увисна над бездната, като трескаво се опитваше да се хване за ръба на ковчега. Дясната му ръка напипа едната дръжка и с благодарност се вкопчи в нея. Рамото му едва не се извади от ставата под тежестта на тялото му, но Хари успя бързо да вдигне другата си ръка и да сграбчи ръба на ковчега. Използвайки го за опора, той се издърпа нагоре като полуудавен моряк. Странна бе спасителната му лодка, но пък и морето, по което се носеше тя, не беше нормално. Безкрайно дълбоко, безкрайно ужасяващо.

В момента, в който Д’Амур се опита да се закрепи по-стабилно, ковчегът се разклати. Хари вдигна глава и видя, че покойникът е седнал в него. Очите на Суон бяха широко отворени, а погледът, насочен към Хари, далеч не беше благ. В следващия миг мъртвият илюзионист започна да се изправя — и с всяко негово движение ковчегът се клатеше все повече. Щом се изправи в цял ръст, Суон се опита да избута госта си от ковчега, като заби тока на обувката си в кокалчетата на Хари. Хари вдигна лице към него, умолявайки го да престане.

Великият преструвач представляваше впечатляващо зрелище. Очите му бяха изскочили от орбитите, разкъсаната на гърдите риза разкриваше дълбоката рана, която кървеше. Дъжд от студена кръв се сипеше върху лицето на Хари. И токът на обувката отново се заби в ръката му. Хари почувства как захватът му отслабва. Усетил приближаващия триумф, Суон започна да се усмихва.

— Падай, момче! — каза той. — Падай!

Хари не можеше повече. В отчаян опит да се спаси, той пусна дръжката, в която се бе вкопчил с дясната си ръка, и се опита да сграбчи крака на Суон. Пръстите му напипаха подгъва на панталона и той дръпна. Усмивката изчезна от лицето на илюзиониста, който усети, че губи равновесие. Посегна назад, за да се опре на капака на ковчега, но движението му само го наклони още повече. Покрай главата на Хари прелетя плюшената възглавница; последваха я цветя.

Суон нададе яростен вой и ритна злобно ръката на Хари. Това беше грешка. Ковчегът се преобърна и събори покойника. Хари успя да зърне ужасеното лице на Суон, докато илюзионистът прелиташе покрай него. В следващия миг пръстите на детектива не издържаха и се разтвориха, и той също падна.

Тъмният въздух свистеше в ушите му. Бездната под нозете му разтвори празните си ръце. И тогава през бученето в главата му се чу нов звук: човешки глас.

— Мъртъв ли е? — попита той.

— Не — отвърна друг глас, — не, не мисля. Как се казва, Доротея?

— Д’Амур.

— Господин Д’Амур? Господин Д’Амур?

Падането на Хари леко се забави. Под него беснееше Пропастта.

Гласът се разнесе отново, изискан, но не мелодичен:

— Господин Д’Амур.

— Хари — каза Доротея.

При тази дума, изречена от този глас, той спря да пада; почувства как се издига нагоре. Отвори очи. Лежеше на твърд под, главата му се намираше на няколко сантиметра от телевизионния екран. Цветята бяха подредени по местата си, Суон си лежеше в ковчега, а Бог — ако можеше да се вярва на слуховете — си беше в Рая.

— Жив съм — рече той.

Възкресението му си имаше публика. Доротея, разбира се, и още двама непознати. Единият, собственик на гласа, който беше чул най-напред, стоеше близо до вратата. Лицето му бе най-обикновено, с изключение на веждите и миглите, които бяха толкова светли, че почти не се забелязваха. До него стоеше жена, със същата банална външност, лишена от всякакви признаци за индивидуалност.

— Помогни му да се изправи, ангелче — каза мъжът и жената послушно се наведе над Хари. Беше по-силна отколкото изглеждаше и с лекота издърпа Хари на крака. Той беше повърнал по време на странния си сън. Чувстваше се мръсен и нелеп.

— Какво се случи, по дяволите? — попита той, докато жената го съпроводи до стола и го настани върху него.

— Той се опита да ви отрови — каза мъжът.

— Кой?

— Валентин, разбира се.

— Валентин?

— Той си отиде — каза Доротея. — Просто изчезна. — Цялата трепереше. — Чух виковете ви и когато дойдох тук, ви намерих на пода. Помислих, че ще се задушите.

— Може да се успокоите — каза мъжът, — вече всичко е наред.

— Да — рече Доротея, очевидно успокоена от любезната му усмивка. — Това е адвокатът, за който ви говорех, Хари. Господин Батърфийлд.

Хари избърса устата си.

— Радвам се да се запознаем — каза той.

— Защо не слезем долу? — предложи Батърфийлд. — И аз ще платя дължимото на господин Д’Амур.