Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

— Няма проблем — каза Хари. — Никога не взимам пари, преди да съм си свършил работата.

— Но тя е свършена — рече Батърфийлд. — Повече нямаме нужда от услугите ви.

Хари стрелна с поглед Доротея. Тя изваждаше един повехнал антуриум от букета с иначе свежи цветя.

— Договорът беше да остана с тялото…

— Кремирането на тялото е уредено — обясни учтиво Батърфийлд. — Нали така, Доротея?

— Посред нощ? — възрази Хари. — Кремацията може да бъде извършена най-рано утре сутринта.

— Благодаря за помощта ви — каза Доротея. — Но след като господин Батърфийлд вече е тук, аз съм сигурна, че всичко ще бъде наред.

Батърфийлд се обърна към спътницата си.

— Защо не излезеш да повикаш такси за господин Д’Амур? — каза й той и се обърна към Хари: — Не искаме да бродите нощем по улиците, нали?

Докато слизаха надолу по стълбището, докато Батърфийлд се разплащаше с него в коридора, Хари не губеше надежда, че Доротея ще се възпротиви на адвоката и ще му каже, че иска Хари да остане. Но тя дори не се сбогува с него, когато набързо го изпроводиха от дома. Разбира се, двестате долара, които му дадоха, бяха напълно прилична компенсация за няколкото часа бездействие, които бе прекарал в къщата, но той с радост би изгорил банкнотите за един-едничък знак, че Доротея съжалява за раздялата им. Очевидно нямаше такова нещо. От опит знаеше, че на нараненото му самолюбие ще са му нужни минимум двайсет и четири часа, за да се съвземе от подобно безразличие.

Хари слезе от таксито на ъгъла на Трета и Трийсет и трета улица и отиде в бара на Лексингтън, където знаеше, че може да се скрие от мечтите си зад половин бутилка бърбън.

Отдавна бе минало един. Улицата беше пуста, компания му правеше единствено ехото от стъпките му. Той зави зад ъгъла на Лексингтън и зачака. Няколко секунди по-късно иззад ъгъла се появи Валентин. Хари го сграбчи за вратовръзката.

— Хубав възел — каза той, като го дръпна силно и мъжът едва не загуби равновесие.

Валентин не направи опит да се освободи.

— Слава богу, жив си — рече той.

— Не и благодарение на теб — сопна му се Хари. — Какво ми сложи в питието?

— Нищо — рече настоятелно Валентин. — Защо ми е да го правя?

— Тогава как се озовах на пода? И откъде тия кошмари?

— Батърфийлд — каза Валентин. — Каквото и да си сънувал, той го е донесъл, повярвай ми. Щом го чух да влиза в къщата, се паникьосах, признавам си. Знам, че трябваше да те предупредя, но знаех също, че ако не се измъкна колкото се може по-скоро, после изобщо няма да успея.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще те убие?

— Не лично, но да. — Хари го гледаше недоверчиво. — Двамата с него имаме стари сметки за уреждане.

— Ами той те чака с нетърпение. — Хари пусна вратовръзката. — Твърде съм изморен, за да продължа да се занимавам с тая глупост. — Той обърна гръб на Валентин и тръгна по улицата.

— Почакай — каза другият мъж. — Знам, че не се държах мило с теб в къщата, но трябва да разбереш, че нещата ще се влошат. И за двама ни.

— Не каза ли, че всичко свърши и е време за празнуване?

— Смятах, че е така. Мислех си, че всичко е под контрол. После пристигна Батърфийлд и аз осъзнах колко наивен съм бил. Те няма да оставят Суон да почива в мир. Нито сега, нито после. Трябва да го спасим, Д’Амур.

Хари се спря и внимателно се взря в лицето на Валентин. Ако се разминеш с него на улицата, помисли си той, изобщо няма да го помислиш за луд.

— Батърфийлд качи ли се горе? — попита Валентин.

— Да, защо?

— Помниш ли дали е приближавал ковчега?

Хари поклати глава.

— Добре — каза Валентин. — Значи защитите държат, което ни дава още малко време. Суон беше отличен тактик. Но понякога бе небрежен. Така успяха да го хванат. Елементарна небрежност. Той знаеше, че идват за него. Казах му го директно, казах, че трябва да отменим останалите представления и да си вървим у дома. Там поне има убежище.

— Смяташ, че е бил убит?

— Мили боже — каза Валенин, отчаян от наивността на Хари, — разбира се, че беше убит.

— Значи няма какво повече да се спасява. Човекът е мъртъв.

— Мъртъв — да. Няма какво повече да се спасява — не.

— Често ли говориш глупости на хората?

Валентин положи ръка върху рамото на Хари.

— О, не — рече той с непресторена искреност. — Не се доверявам на никого така, както се доверявам на теб.

— Това ми идва доста внезапно — рече Хари. — Мога ли да попитам защо?

— Защото си затънал до шията в това, също като мен — отвърна Валентин.