Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

— Тя не е горе — рече портиерът, докато прибираше банкнотата. — От дни не се е появявала.

Хари се качи с асансьора; пищялите го боляха, както и гърбът. Искаше да спи; първо бърбън, после сън. Не му отвори никой, както бе предрекъл портиерът, но той продължи да чука и да вика името й.

— Госпожице Бърнстийн? Там ли сте?

Отвътре не се долавяха никакви признаци на живот; поне докато не каза:

— Искам да поговорим за Суон.

Чу рязко поемане на дъх, близо до вратата.

— Има ли някой там? — попита той. — Моля ви, отговорете. Няма от какво да се боите.

Няколко секунди по-късно един неясен мрачен глас произнесе:

— Суон е мъртъв.

Поне тя не беше, помисли си Хари. Каквито и сили да бяха отмъкнали Валентин, те все още не бяха достигнали до тоя край на Манхатън.

— Мога ли да говоря с вас? — помоли той.

— Не — отвърна жената. Слабото пламъче на гласа й сякаш всеки момент щеше да угасне.

— Само няколко въпроса, Барбара.

— Намирам се в корема на тигъра — последва бавният отговор, — и той не иска да разговарям с вас.

Може би все пак бяха дошли тук преди него.

— Можете ли да стигнете до вратата? — продължи да я увещава той. — Не е далеч…

— Но той ме изяде — рече жената.

— Опитайте, Барбара. Тигърът няма да има нищо против. Протегнете ръка.

От другата страна всичко утихна, след което се разнесе тихо шумолене. Дали се опитваше да изпълни указанията му? Така изглеждаше. Чу как пръстите й човъркат ключалката.

— Точно така — окуражи я той. — Можете ли да завъртите ключа? Опитайте се да отключите.

В този миг си помисли: ами ако му казва истината и там, с нея, има тигър? Беше твърде късно за отстъпление, вратата се отваряше. В коридора нямаше животно. Само една жена и миризма на мръсно. Очевидно след като бе избягала от театъра, нито се беше къпала, нито преобличала. Вечерната рокля, която носеше, бе изцапана и разкъсана, кожата й бе посивяла от мръсотия. Той пристъпи в апартамента. Барбара отстъпи назад в коридора в отчаян опит да избегне докосването му.

— Всичко е наред — каза Хари, — тук няма тигър.

Широко разтворените й очи изглеждаха празни. Каквито и видения да блуждаеха в тях, те бяха видими единствено за съзнанието й.

— О, тук е — отвърна тя. — Аз се намирам в него. Цяла вечност стоя вътре.

Тъй като Хари нямаше нито време, нито нужните умения да я измъкне от тази лудост, той реши, че е най-разумно да се включи в играта.

— Как попаднахте там? — попита я той. — Вътре, в тигъра? Докато бяхте със Суон ли се случи това?

Тя кимна.

— Спомняте си го, нали?

— О, да.

— Какво помните?

— Имаше един меч, който падна. Той тъкмо вдигаше… — Жената млъкна и се намръщи.

— Вдигаше какво?

Внезапно Барбара му се стори още по-объркана.

— Как така можете да ме чувате? — почуди се тя, — след като се намирам в тигъра? Да не би и вие да сте в него?

— Може и да съм — отвърна той, без да изпитва желание да анализира тази метафора.

— От цяла вечност сме тук, да знаете — уведоми го тя. — Никога няма да ни пусне навън.

— Кой ви каза това?

Тя не отговори, само леко наклони глава настрани.

— Чувате ли?

— Какво да чувам?

Тя отстъпи още една крачка назад. Хари се ослуша, но не можа да чуе нищо. Но нарастващото безпокойство на лицето на Барбара го накара да се върне при входната врата и да я открехне. Асансьорът се движеше. От прага Хари можеше да чуе тихото му бръмчене. Но по-лошото бе, че светлините в коридора и на стълбището започнаха да примигват, крушките губеха сила с всеки фут, който преодоляваше изкачващият се асансьор.

Хари се обърна, отиде до Барбара и я хвана за ръката. Тя не се отдръпна и не сваляше очи от вратата, сякаш точно оттам трябваше да дойде възмездието й.

— Ще слезем по стълбите — каза й той и я изведе на площадката. Светлините щяха да угаснат всеки момент. Той погледна към индикатора с номерата на етажите над асансьорната врата. На последния етаж ли се намираха или на предпоследния? Не можеше да си спомни, а и нямаше време да мисли преди лампите да угаснат съвсем.

Следван по петите от момичето, той се залута по непознатата територия на стълбищната площадка, с надеждата да успее да намери стълбището преди асансьорът да е спрял на етажа. Барбара се бавеше, но той я накара насила да не изостава. Когато кракът му напипа стъпалото, асансьорът спря на етажа.

Вратите се отвориха със съскане и площадката бе обляна от студена флуоресцентна светлина. Хари не можеше да види източника й, нито пък умираше от желание да го вижда, но на тази светлина можеше да се види всяко петно и пукнатина на стените и тавана, всеки признак за упадък и плъзнала ръжда, които боята се бе опитала да прикрие. Необичайната гледка отвлече за миг вниманието на Хари, но после той стисна по-здраво ръката на жената и двамата заслизаха по стълбището. Барбара обаче не се интересуваше от бягството, а от случващото се на площадката. Загледана нагоре, тя се спъна и се блъсна силно в Хари. Двамата щяха да паднат, ако не беше успял да се хване здраво за парапета. Обърна се ядосан към нея. Двамата не можеха да бъдат забелязани от площадката, но светлината пропълзя надолу по стълбите и обля лицето на Барбара. Под тази немилосърдна светлина Хари видя усърдно действащото разложение. Видя гниещи зъби, умиращи кожа и нокти. Несъмнено тя щеше да го види по същия начин, ако го бе погледнала, но жената продължаваше да гледа през рамо нагоре. Източникът на светлина се движеше, придружаван от гласове.