Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

— Имаме може би едно предимство — каза Валентин, когато наближиха Шейсет и първа улица. — Те няма да очакват фронтална атака. Батърфийлд предполага, че съм мъртъв и вероятно си мисли, че ти се криеш някъде, обзет от смъртен ужас.

— Работя по въпроса.

— Не те заплашва никаква опасност — отвърна Валентин, — поне не такава, каквато заплашва Суон. Ако намеренията им са да ни разкъсат на парчета, това изобщо не може да се сравнява с мъченията, които очакват магьосника.

— Илюзиониста — поправи го Хари, но Валентин поклати глава.

— Той беше магьосник и магьосник ще си остане.

Шофьорът се намеси преди Хари да успее да цитира думите на Доротея.

— На кой номер да ви спра?

— Просто ни оставете тук, на десния тротоар — инструктира го Валентин. — И ни изчакайте, ясно ли е?

— Да.

Валентин се обърна към Хари.

— Дай на човека петдесет долара.

— Петдесетачка?

— Искаш ли да ни изчака или не?

Хари изброи четири десетачки и две петачки и ги пъхна в ръката на шофьора.

— Най-добре не загасяй двигателя — рече му той.

— Слушам и изпълнявам — ухили се шофьорът.

Хари отиде при Валентин, който стоеше на тротоара, и двамата извървяха заедно двайсет и петте ярда до къщата. Въпреки късния час, улицата все още беше шумна: партито, чиито приготовления Хари бе наблюдавал, беше в разгара си. Само че зад тъмните прозорци на дома на Суон не се забелязваха никакви признаци на живот.

Може би не ни очакват, помисли си Хари. Може пък фронталната ни атака да е толкова безразсъдна и тактически неизпълнима, че е способна да изненада неприятеля. Но могат ли да бъдат изненадани подобни сили? Възможно ли е в техния противен живот да има минутка, в която те затварят очи и подремват? Не. От опит Хари знаеше, че само доброто има нужда от сън; злото и онези, които го практикуват, стои будно непрекъснато и планира нови злодейства.

— Как ще влезем? — попита той, когато застанаха пред къщата.

— Имам ключ — отвърна Валентин и отиде при вратата.

Сега вече нямаше място за отстъпление. Ключът се завъртя, вратата се отвори и двамата напуснаха сравнителната безопасност на улицата. Вътре къщата беше също толкова тъмна, колкото изглеждаше отвън. На никой от етажите не се долавяше човешко присъствие. Възможно ли бе защитите, поставени от Суон около тялото му, наистина да са отблъснали Батърфийлд и той да се е оттеглил заедно с помощниците си? Валентин смачка почти веднага този оптимизъм, като хвана Хари за ръката и му прошепна:

— Те са тук.

Моментът не беше подходящ да го пита откъде знае, но Хари си обеща да го разпита за всичко, когато, или по-скоро ако, успеят да се измъкнат от къщата с глави на раменете си.

Валентин вече се изкачваше по стълбището. Хари, чиито очи все още не бяха привикнали към слабата светлина, която проникваше от улицата, прекоси фоайето и се присъедини към него. Мъжът се движеше уверено в сумрака и това радваше Хари. Ако Валентин не го държеше за ръкава и не го насочваше, досега да се беше осакатил.

Въпреки твърдението на Валентин, на втория етаж също не се чуваха никакви звуци и нямаше никакви признаци за нечие присъствие, но когато двамата тръгнаха към главната спалня, където лежеше Суон, прояденият зъб в долното чене на Хари, който напоследък не се беше обаждал, отново започна да пулсира болезнено и коремът му отново се сви от страх. Очакването беше мъчително. С усилие сподави огромното си желание да изкрещи и така да накара врага да си изиграе ръката — ако изобщо имаше ръце.

Валентин стигна до вратата. Извърна се към Хари и дори в тъмното си личеше, че страхът се е вкопчил и в него. Кожата му блестеше и той миришеше на пот.

Посочи към вратата. Хари кимна. По-готов нямаше да стане. Валентин посегна към дръжката. Изщракването прозвуча оглушително, но не предизвика никаква реакция в къщата. Вратата се отвори и стаята ги посрещна с опияняващ мирис на цветя. От топлината в къщата бяха започнали да повяхват; под мириса на парфюм се долавяше дъх на гнило. Светлината обаче ги зарадва. Пердетата в стаята не бяха дръпнати плътно и уличните лампи осветяваха интериора: натрупаните като облаци около ковчега цветя; столът, на който бе седял Хари, бутилката Калвадос до него; огледалото над камината, която отразяваше сумрачната загадъчност на стаята.

Валентин вече беше стигнал до ковчега и Хари го чу как въздъхна, когато видя господаря си. Без да губи време, мъжът се зае да повдига долната част на капака. Но силата на едната му ръка не бе достатъчна и Хари отиде да му помогне, изпълнен с нетърпение да приключат работата колкото се може по-бързо и да се махат. Докосването до твърдото дърво на ковчега върна със зашеметяваща сила спомена за нощния му кошмар: разтворената паст на бездната, надигащия се от ложето илюзионист. Но този път не се случи нищо такова. Всъщност нямаше да е зле в тялото да има искрица живот, което щеше да улесни работата им. Суон беше едър мъж и отпуснатото му тяло изобщо не им помагаше. Изваждането на трупа ангажира всичките им сили и внимание. Най-накрая, с огромна неохота, илюзионистът напусна ковчега.