Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

— Сега… — рече задъхано Валентин, — долу.

Докато се придвижваха към вратата, на улицата като че ли нещо пламна, защото стаята внезапно просветля. Светлината не се отнесе мило към товара им. Тя разкри грубо положения върху лицето на Суон грим и разрастващото се под него разложение. Хари разполагаше само с миг, за да се наслади на това зрелище. Изведнъж светлината рязко се усили и Д’Амур разбра, че източникът й се намира не отвън, а вътре в стаята.

Той погледна към Валентин и сърцето му се сви от отчаяние. Светлината се бе отнесла към слугата с по-малко снизхождение, отколкото към господаря; кожата на лицето му сякаш бе одрана. Хари зърна само за миг какво има отдолу — вниманието му бе привлечено веднага от други събития — но успя да види достатъчно, за да разбере, че ако Валентин не му беше съучастник в това дело, най-добре щеше да е да бяга по-далеч от него.

— Изнеси го оттук! — извика Валентин.

Той пусна краката на Суон, като остави Хари да се оправя сам. Обаче тялото се оказа доста непокорно. Хари успя да направи само две мъчителни крачки към вратата, когато събитията приеха катастрофален обрат.

Д’Амур чу как Валентин изруга. Погледна нагоре и замръзна. Отраженията бяха изчезнали от огледалото. От втечнената му повърхност изплуваше нещо, което влачеше след себе си шлейф от светлина.

— Какво е това? — изпъшка Хари.

— Кастрата — беше отговорът. — Ще се махнеш ли?

Но времето не стигна да изпълни изречените панически инструкции на Валентин; скритото същество разчупи повърхността на огледалото и навлезе в стаята. Хари беше сгрешил. То не влачеше светлината след себе си — самото то беше светлина. Или по скоро във вътрешностите му гореше някакъв гибелен огън, чийто заслепяващ блясък струеше през всички пори на тялото. Кастрата някога бе човешко същество; мъж-планина с огромно шкембе и гърди като на неолитна Венера. Но бушуващият огън изригваше през дланите и пъпа му и беше обезобразил тялото, прогаряйки устата и ноздрите в една огромна назъбена дупка. Както подсказваше името му, съществото беше безполово; а светлината се изливаше през дупката на лицето. И под лъчите й цветята излиняха за секунди. Цветовете им повехнаха и умряха. За нула време стаята се изпълни с вонята на гниеща растителност.

Хари чу как Валентин го вика по име веднъж, после още веднъж. Едва тогава се сети, че държи труп в ръцете си. Отмести поглед от реещия се над пода Кастрат и пренесе още малко тялото на Суон. Зад гърба му бе вратата, отворена. Докато издърпваше товара си на стълбищната площадка, Кастрата с един ритник преобърна ковчега. Разнесе се грохот, след това виковете на Валентин. Последва ужасна суматоха и високият писклив глас на Кастрата, който говореше през дупката на лицето си.

— Умри и бъди щастлив — каза той и върху стената се изсипа градушка от мебели с такава сила, че столовете се запечатаха в мазилката. Валентин обаче успя да избегне нападението, или поне така изглеждаше, защото миг по-късно Хари чу писъка на Кастрата. Звукът бе ужасяващ: едновременно жалостив и противен. С удоволствие би си запушил ушите, ако ръцете му не бяха заети.

Почти бе достигнал върха на стълбището. Издърпа Суон през още няколко стъпала и положи тялото на земята. Въпреки стенанията му, светлината на Кастрата не отслабваше; продължаваше да хвърля отблясъци върху стената в спалнята като някоя лятна буря. За трети път тази вечер — веднъж на Осемдесет и трета улица и втори път на стълбището пред апартамента на Бърнстийн — Хари се поколеба. Ако се върнеше обратно, за да помогне на Валентин, сигурно щеше да стане свидетел на по-ужасни гледки отколкото на улица Уайкоф. Но този път нямаше измъкване. Без Валентин беше изгубен. Втурна се обратно през площадката и отвори със замах вратата. Въздухът бе плътен, лампите се люлееха. Насред стаята висеше Кастрата, все така побеждавайки гравитацията. Държеше Валентин за косата. Другата му ръка беше протегната във въздуха, показалецът и средният му пръст стърчаха като рога, готови да бъдат забити в очите на пленника му.

Хари измъкна 38-калибровия си пистолет, прицели се и стреля. Когато не разполагаше с достатъчно време да се прицели, хич го нямаше в стрелбата, но в екстремни ситуации, когато инстинктът управляваше рационалното мислене, не се справяше зле. Както в този случай. Куршумът улучи Кастрата във врата и отвори нова рана. Съществото пусна Валентин, по скоро от изненада, отколкото от болка. През дупката на врата му бликна светлина и той я затисна с длан.