Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

— Вратата е отворена — каза някаква жена.

— Какво чакаш? — отвърна й глас. Това беше Батърфийлд.

Хари затаи дъх и стисна здраво китката, докато източникът на светлина отново се раздвижи, вероятно към вратата, след което леко помръкна, вероятно след влизането в апартамента.

— Трябва да побързаме — каза той на Барбара. Тя слезе няколко стъпала надолу и внезапно, без предупреждение, ръката й посегна към лицето му и го одра по бузата. Той я пусна, за да се защити, и жената веднага се устреми нагоре по стълбите.

Хари изруга и се опита да я настигне, но от предишната й вялост не бе останала и следа; жената се движеше изненадващо пъргаво. През лекия воал светлина, който се стелеше от стълбищната площадка, Хари видя как Барбара достигна до най-горното стъпало и изчезна от погледа му.

— Ето ме! — извика тя.

Хари стоеше неподвижно на стълбището, без да може да реши дали да си тръгне или да остане, но всъщност изобщо не можеше да помръдне. Още от улица Уайкоф беше намразил стълбищата. Светлината отгоре припламна за миг, ограждайки го със сенките на парапета; после отново угасна. Той притисна длани към лицето си. Ноктите й бяха оставили рани, но нямаше много кръв. Ако отиде да й помогне, какво може да очаква от нея? Само повече от същото. Тя беше изгубена кауза.

Точно когато окончателно изгуби надежда, иззад ъгъла на горния етаж се разнесе тих звук, който можеше да е от стъпки и от въздишка. Дали все пак не бе успяла да се отърси от влиянието им? Или може би още преди да стигне до вратата на апартамента, беше размислила и бе решила да се върне? Докато преценяваше възможностите, Хари чу тихия й глас:

— Помогнете ми… — Гласът бе съвсем призрачен, но определено беше нейният и тя умираше от ужас.

Хари измъкна своя трийсет и осемкалибров пистолет и тръгна нагоре по стълбите. Още преди да завие зад ъгъла, той почувства как косъмчетата на тила му настръхват.

Тя беше там. Както и тигърът. Звярът стоеше на площадката на няколко фута от Хари и тялото му излъчваше скрита мощ. Очите му изглеждаха като излети от метал; отворената паст изглеждаше невъзможно голяма. И там, затъкната в грамадното гърло, се виждаше Барбара. Той срещна погледа й, който го намери от пастта на тигъра, и зърна в него проблясък на разум, което бе по-лошо от всякаква лудост. После звярът размята глава напред и назад, за да може да погълне по-лесно плячката си. Очевидно жената бе погълната цяла. На площадката не се виждаше кръв, нямаше следи и по муцуната на тигъра; само отвратителното зрелище на лицето на младата жена, което изчезва в тунела на гърлото му.

Последният й вик се чу от корема на съществото и когато то се изправи, на Хари му се стори, че звярът се опитва да се усмихне. Лицето му се набръчка гротескно, очите се присвиха като на смеещия се Буда, устните се изтеглиха назад, за да разкрият поредица от лъскави зъби. Зад тази фасада викът най-после заглъхна. И в този миг тигърът скочи.

Хари стреля в ненаситния му търбух. Щом куршумът попадна в целта, усмивката, пастта и цялата раирана маса в миг се разплетоха. Животното внезапно изчезна и на мястото му остана само облак от цветни конфети, които се посипаха спираловидно върху Хари. Грохотът от изстрела привлече внимание: иззад вратите на съседните апартаменти се разнесоха възбудени възгласи, а светлината, която бе съпроводила Батърфийлд от асансьора, сега засвети по-ярко от апартамента на Барбара. Хари почти се изкуши да остане и да види приносителя на светлината, но благоразумието надви любопитството; той се обърна и се затича надолу, като взимаше по две, че дори три стъпала наведнъж. Конфетите полетяха след него, сякаш бяха живи. Или вероятно животът на Барбара бе превърнат в късчета хартия и захвърлен настрани.

Хари достигна фоайето, останал без дъх. Портиерът си стоеше там и гледаше разсеяно към стълбището.

— Застреляха ли някого? — попита той.

— Не, изядоха го — отвърна Хари.

Докато отиваше към изхода, той чу бученето на спускащия се асансьор. Може би беше просто някой наемател, който слизаше за ранна разходка? А може би не.

Хари остави портиера зад гърба си — сънено навъсен и объркан, точно както изглеждаше и когато го посрещна — и изхвърча на улицата, като бързо остави две пресечки разстояние между себе си и сградата, преди да спре да тича. Не си направиха труда да го преследват. Най-вероятно изобщо не ги вълнуваше.

И какво да прави сега? Валентин беше мъртъв, Барбара Бърнстийн също. След преживяното изобщо не беше поумнял, само беше затвърдил урока, научен на улица Уайхоф: когато си имаш работа с Бездни, никога не вярвай на очите си. В мига, в който се довериш на сетивата си, в мига, в който повярваш, че тигърът е тигър, си попаднал наполовина в капана им.