Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

Двайсет минути по-късно Валентин донесе поднос с храна: голяма салата, хляб, вино и пържолата. Която беше почти овъглена.

— Точно както ми харесва — обяви Хари и се нахвърли върху храната.

Доротея Суон повече не се появи, макар Бог да му бе свидетел, че често си мислеше за нея. Всеки път, щом чуеше шепот на стълбището или стъпки по застланата с дебел килим стълбищна площадка, той се надяваше, че тя ще се появи на прага и от устните й ще се отрони покана. Не най-подходящите мисли, като се има предвид близостта на трупа на мъжа й, но какво му пукаше на илюзиониста? Той вече си беше мъртъв. Ако покойният притежаваше поне капка великодушие, едва ли би пожелал вдовицата му цял живот да го оплаква.

Хари изпи половината гарафа с вино, която бе донесъл Валентин и когато след около четирийсет и пет минути мъжът се появи отново с кафе и „Калвадос”, той му каза да остави бутилката.

Скоро щеше да падне нощта. По Лексингтън и Трета имаше голямо движение. Той се приближи до прозореца и от скука се зае да гледа улицата. Двама любовници се караха шумно на тротоара и спряха едва когато една брюнетка със заешка устна и пекинезче се спря наблизо и се втренчи в тях без капчица срам. В отсрещната къща приготвяха парти: той наблюдаваше как грижливо слагат масата и палят свещите. След известно време шпионирането започна да го депресира, затова извика Валентин и попита дали в къщата има портативен телевизор, който би могъл да донесе. Речено-сторено, и следващите два часа Хари прекара пред малкия черно-бял екран, поставен на пода сред орхидеите и лилиите; гледаше всичките безсмислени развлекателни предавания, които му бяха предлагани, а сребристото осветление проблясваше върху цветята като развълнувана лунна светлина.

Четвърт час след полунощ, когато партито от другата страна на улицата беше в разгара си, Валентин се появи отново.

— Желаете ли нещо за пиене преди лягане?

— Разбира се.

— Мляко или нещо по-силно?

— Нещо по-силно.

Той донесе бутилка хубав коняк и две чаши. Заедно вдигнаха тост за покойника.

— За господин Суон.

— За господин Суон.

— Ако през нощта ви потрябва нещо — каза Валентин, — аз съм в стаята точно над вас. Госпожа Суон е на долния етаж, така че ако усетите някакво движение из къщата, не се притеснявайте. Напоследък не може да спи добре.

— Че кой може? — отвърна Хари.

Валентин го остави на нощното му бдение. Хари чу стъпките му нагоре по стълбището, после скърцането на дъските на горния етаж. Насочи вниманието си към телевизора, но бе изпуснал нишката на филма, който гледаше. Чакаше го дълга нощ; а междувременно в Ню Йорк започваше пълната с развлечения петъчна вечер: танци, свади, безделничене.

Екранът на телевизора започна да примигва. Хари стана и тръгна към него, но така и не успя да го стигне. Едва направил две крачки, картината се сви в точка и изчезна, потапяйки стаята в пълен мрак. Хари успя само да установи, че през прозорците не прониква никаква светлина. И в този миг започна безумието.

Нещо се раздвижи в мрака: смътни форми се надигаха и падаха. За части от секундата Хари ги разпозна. Цветята! Невидими ръце разкъсваха венците и хвърляха цветовете във въздуха. Той се опита да проследи падането им, но те не стигнаха до пода. Дъските сякаш бяха изгубили вяра в себе си и бяха изчезнали, а цветовете просто продължаваха да падат — надолу, надолу — през пода и долната стая, през приземния етаж, чак до Бог знае къде. Страхът не пускаше Хари като някой стар уличен дилър, който обещава най-добрата дрога. Дори дъските под краката му губеха материалността си. Само след секунди той щеше да полети след цветята.

Обърна се рязко и потърси с поглед стола, от който току-що бе станал — единствената статична точка в този вихрен кошмар. Столът си стоеше там; едва успя да различи формата му в сумрака. Посегна към него сред дъжд от цветя, но едва успял да се хване за подлакътника, подът под стола се разтвори и, озарен от мъртвешки бледното сияние, бликнало от ямата под краката на Хари, столът полетя към Ада и постепенно се превърна в мъничка точица.

След това изчезна; цветята също изчезнаха и стените, и прозорците и в стаята не остана нищо, освен Хари.

Не съвсем нищо. Ковчегът на Суон също беше там, с отворен капак и спретнато подгънато покривало като одеялце на детско легълце. Стойката беше изчезнала, както и подът под стойката. Но ковчегът се носеше в мрака като някаква извратена илюзия, съпровождана от глухо боботене, наподобяващо биене на барабан, което се разнасяше от бездната.