Клайв Баркър: Кървави книги (Том I)

Имаше и демони, но никой от тях не можеше да се мери с преобразения Дейвид, който непрекъснато получаваше покани да позира за снимки: как заплашва русокоса Лолита, как бие с камшик татуиран пънкар с нашийник и каишка, как го изнасилват група момчета, преоблечени като провинциалистки. Но най-любопитното беше, че докато наблюдавах как хората гледат чудовищния ми спътник — със смесица от възхита и отвращение, — започнах да си припомням причините да стана хорър писател. За мен беше удоволствие да предизвиквам подобни комплексни реакции. Знаех, че думите, които записвам на хартия, ще впечатлят хората така, както го правеше необикновената красота на моя любовник; че може би ще ги накарат да се запитат дали границата между нещата, които ги плашат, и нещата, които им доставят удоволствие, не е по-тънка, отколкото са предполагали.

Разказът е като капсула на времето. Той съдържа, както си даваме сметка значително по-късно, много специфични подробности от живота на автора по време на написването му. Това важи в доста по-малка степен за романите, или поне за моите романи, които обикновено са епични и създаването им ми отнема година, че и повече. Първата чернова на един разказ може да бъде нахвърляна за няколко дни и пак е истинска и емоционална. Докато дългият роман е като компендиум 2 2 Съкратено изложение на основни положения на една наука. — Б.пр. — в него може да има всякакви противоречия и двусмислици.

Сега тези разкази ми приличат на снимка от празненство, която показва какъв съм бил. Бил ли? Да, бил. Гледам ги и си мисля, че човекът, който ги е създал, вече не съществува. Миналата година написах предговор за юбилейното издание на романа „Втъкан свят“ по случай десетгодишнината от публикуването му и в него отбелязах същото — че човекът, написал книгата, вече не е тук. Той е мъртъв и погребан дълбоко в мен. Ние сме гробища на самите себе си; седим между надгробните плочи на хората, които някога сме били. Ако сме здрави, всеки ден е празник, Ден на мъртвите 3 3 Празник в Мексико, САЩ и Канада, по време на който мексиканските индианци отдават почит на починалите си близки; чества се на 2 ноември. — Б.пр. , в който благодарим за изживяния живот, а, ако сме неврастеници, изпадаме в лошо настроение, тъгуваме и копнеем по миналото.

Сега, като препрочитам тези разкази, ми се струва, че съм по малко и от двете. Част от естествените енергии, които караха думите да излизат изпод химикала ми, които раждаха фразите и идеите ми, вече ги няма. Разделих се със създателя им преди много време. Той харесваше филмите на ужаса повече от мен; имаше надежди за Холивуд; беше по-весел, не се познаваше толкова добре и не беше толкова дипломатичен. Виждах се като човек, който ръководи шоу на изроди, бие барабан и призовава публиката да се прехласне по сбирката му от уроди и ембриони в стъкленици. Тази страна на характера ми напоследък не се проявява толкова силно. Виках и удрях барабана, съставих каталог на необичайното и накрая, предполагам, цялото това шоу е започнало малко да ме отегчава.

Сега, четиринадесет години по-късно, се чувствам странно да съм отново на карнавала. Осъзнавам, макар и със закъснение, че съм извадил голям късмет. Пробих с тези истории, когато издателската индустрия все още рискуваше да публикува начинаещи автори и разкази. Днес за един неизвестен писател на практика е невъзможно да издаде подобен сборник, защото разказите имат много по-малка читателска аудитория от романите. А аз разполагах с Барбара Бути, моята първа редакторка, която беше достатъчно смела да рискува с материал, към който други редактори биха подходили с недоверие. Освен това сполучих да заснема филм — първия „Хелрейзър“ — малко след публикуването на сборника; филм, който се оказа успешен и привлече мнозина към разказите ми.

Бяха вълнуващи времена. Толкова много неща, на които се бях надявал и за които бях мечтал, се осъществиха за нула време. Книгите ми бяха издадени и получиха одобрението на някои критици, едно създадено от мен чудовище завладя киноекраните по света, хората ме спираха за автограф и търсеха мнението ми.

Сега всичко това ми се струва много далечно. Преживявам го отново, макар и частично, когато слушам определена музика или когато попадна на откъс от мой разказ, който помня при какви обстоятелства съм написал. Докато препрочитам „Среднощният влак за месо“, се сещам за първото си самотно пътуване в нюйоркското метро, когато по погрешка ме откараха на една тъмна и пуста спирка в глух коловоз. „Нови убийства на улица «Морг»“ — моят израз на преклонение пред най-великия писател на ужаса в света, Едгар Алан По — извиква в съзнанието ми спомена за един заснежен Париж и притихналите му пусти улици, из които скитахме с моя добър приятел Бил Хенри. Когато чета „Целулоидният син“, се сещам за едно вехто кино за стари филми в родния ми Ливърпул, където съм изгледал толкова много от лентите, разпалили младежкото ми въображение: „Очи без лице“ на Франжу, необикновения „Онибаба“ на Кането Шиндо, разкошния „Истории с призраци“ на Масаки Кобаяши, фантазиите на Пазолини и бълнуванията на Фелини. А „Ужас“ ме подсеща за първообразите на моите персонажи — моите познати от студентските години (странна форма на почит, предполагам, но те оставиха своя отпечатък върху мен).