Клайв Баркър - Кървави книги (Том I)

Или поне такава бе мълвата…

Проучването на „Толингтън Плейс“ №65 продължаваше вече трета седмица. Три седмици на безпрецедентен успех в областта на паранормалното. С помощта на един новак в тази сфера, двадесетгодишния Саймън Макнийл в ролята на медиум, факултетът по парапсихология на Есекския университет бе събрал неопровержими доказателства за живота след смъртта.

В най-горната стая на къщата, едно клаустрофобично помещение с размерите на коридор, младият Макнийл, изглежда, бе успял да призове мъртвите и по негова молба те бяха оставили изобилни доказателства за посещението си, като се бяха разписали със сто различни почерка по бледожълтите стени. Очевидно бяха написали всичко, за което са се сетили в момента. Имената си, разбира се, както и датите на раждането и смъртта. Откъслечни спомени и благопожелания за живите потомци, странни, загадъчни фрази, които намекваха за настоящите им страдания и за тъга по изгубените радости. Някои от почерците бяха ъгловати и грозни, други изящни и женствени. Имаше неприлични рисунки и недовършени вицове, а до тях — романтични стихове. Неумело нарисувана роза. Игра на морски шах. Списък с покупки.

Известни личности се бяха разписали на тази стена на плача — Мусолини, Джон Ленън и Джанис Джоплин, — а редом с великите имаше и обикновени, забравени хора. Това беше проверка на мъртвите и броят им растеше от ден на ден, сякаш мълвата за нея се разпространяваше сред племената от изгубени и ги примамваше да напуснат тишината, за да засвидетелстват свещеното си присъствие в тази гола стая.

След като цял живот бе проучвала парапсихични явления, доктор Флореску бе свикнала с неуспехите. Беше се чувствала почти комфортно в увереността си, че никога няма да получи желаните доказателства. Сега, когато бе постигнала такъв внезапен и забележителен успех, тя бе едновременно развълнувана и объркана.

Седеше, както всеки ден през тези три невероятни седмици, в оперативната стая на междинния етаж, точно под стаята с надписите, и слушаше силните шумове над главата си с нещо подобно на страхопочитание, сякаш не можеше да повярва, че й е било позволено да стане свидетел на това чудо. И преди бе имало откъслечни звуци, неясни намеци за гласове от един друг свят, но сега той за пръв път настояваше да бъде чут.

Шумовете на горния етаж секнаха.

Мери си погледна часовника — шест и седемнадесет вечерта.

Поради някаква причина, известна само на посетителите, контактите с тях винаги прекъсваха малко след шест.

Щеше да изчака до и половина и да се качи горе. Какво ли я очакваше днес? Кой беше посетил този път невзрачната стаичка, за да остави своя знак?

— Да приготвя ли камерите? — попита нейният асистент Рег Фулър.

— Ако обичаш — промърмори тя, разсеяна от мисли за предстоящото.

— Какво ли ни очаква днес?

— Ще му дадем още десет минути.

— Разбира се.

На горния етаж Макнийл се бе отпуснал в ъгъла на стаята и гледаше октомврийското слънце през малкия прозорец. Чувстваше се изолиран и самотен на това проклето място, но въпреки това се усмихваше вътрешно с онази топла, жизнерадостна усмивка, която разтапяше и най-строгите академични сърца. Особено сърцето на доктор Флореску — о, да, жената беше влюбена в усмивката, в очите му, в унесения вид, който си придаваше пред нея.

Беше хубава игра.

Наистина, започна като игра. Сега Саймън знаеше, че залозите са се вдигнали; това, което в началото стартира като подобие на тест с детектора на лъжата, се бе превърнало в много сериозно състезание — Макнийл срещу истината. Истината беше проста — той бе измамник. Драскаше всичките „призрачни надписи“ по стената с парченца графит, които криеше под езика си; тропаше, блъскаше и викаше само за забавление, а непознатите имена — ха-ха, самата мисъл за тях го разсмиваше — вземаше от телефонния указател.

Да, страхотна игра.

Тя му обещаваше толкова много, изкушаваше го със слава, окуражаваше всяка измислена от него лъжа. Обещания за богатство, за телевизионни изяви под звуците на аплодисменти, за възхищение, каквото не познаваше. От него се искаше само да покаже, че призраците съществуват.

Усмихна се отново с познатата усмивка. Тя го наричаше свой Посредник — невинен преносител на послания. Скоро щеше да се качи при него, да впие поглед в тялото му и да заговори почти разплакана, развълнувана от новите имена и безсмислици, надраскани по стената.