Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

да извика в отговор. Чу и дрънчене на ключове. Опитваше ли се някой да отключи вратата, или това беше само илюзия, с която да успокои паникьосаното си съзнание?

В тясната килия се изви силен вятър. Той преобърна стола и масичката, а въздухът се напълни с листове хартия, които излетяха през дупката в стената като детски спомени. После вихърът грабна Тейт и момчето и ги понесе към отдалечаващия се град.

- Хайде! - извика повелително старецът и Клив видя, че лицето му е започнало да се разлага. - Нуждаем се от душата и тялото ви. Елате с нас, господин Смит. Няма да ви оставим.

- Не! - изкрещя Клив. Усещаше налягането от образувалия се вакуум с върховете на пръстите и очните си ябълки. - Няма...

Вратата зад гърба му се разтресе...

- Няма!

...после се отвори рязко и го запрати към водовъртежа от мъгла и прах, който беше засмукал Тейт и момчето. Дупката щеше да погълне и него, но една ръка го сграбчи за тениската и го издърпа назад миг преди да изгуби съзнание.

Докато припадаше, Клив чу как Девлин започва да се смее като хиена. „Полудял е“, реши той и си представи как всички разумни мисли изскачат през устата на отговорника като ято летящи кучета.

16 Звукът на йерихонските тръби, които ще засвирят в деня на Страшния съд. - Б. пр.

* * *

Клив се събуди в града и разбра, че сънува. Последните му спомени бяха за истерията на Девлин и за ръката, която го издърпва назад, докато двете фигури изчезват през дупката в стената. Явно спящото му съзнание беше решило да ги последва по познатия маршрут и го бе отвело в метрополиса на убийците. Но Тейт не беше победил, поне засега. Клив само сънуваше, че е тук. Истинското му тяло се намираше в „Пентънвил“ и затворникът усещаше връзката си с него при всяка крачка.

Заслуша се във вятъра. Той беше приказлив както винаги - всеки прашен порив донасяше причудливи гласове, които ту се усилваха, ту отслабваха, но никога не изчезваха напълно. И докато се вслушваше в тях, Клив чу вик. Човешки вик. Звукът беше съвсем реален и толкова нетипичен за този безмълвен град, че плъховете наизскачаха от гнездата си, а над един площад се разлетяха птици.

Обзет от любопитство, той тръгна след ехото от вика. След малко чу още човешки гласове и видя мъже и жени, които надничаха през прозорците и вратите на килиите си. Толкова много лица и - за разочарование на физиогномиците - до едно различни. Убийците не си приличаха по нищо. Единственото сходство между тях беше отчаянието от факта, че са стояли цяла вечност на своите местопрестъпления. Докато минаваше покрай тях, Клив ги заглеждаше, затова не осъзна накъде го води викът. Разбра едва когато се озова в гетото.

Щом зави зад ъгъла и попадна в глухата улица, която помнеше от предишното си посещение (със стената, прозореца и кървавата килия зад него), той видя Били, който се гърчеше в краката на Тейт. Момчето беше наполовина себе си и наполовина звярът, в който се бе превърнало пред очите на Клив. Човешката му част се бореше да се освободи от другата, но без успех. Всеки път, когато изплуваше от хаоса, слабото му бяло тяло потъваше в нова трансформация. Не се ли появи ръка, която изчезна, преди да са се образували пръсти? Не изникна ли лице само за да се изгуби отново в гнездото от езици? Беше трудно да се каже, защото познатите черти се меняха постоянно.

Едгар Тейт вдигна очи от борбата, която наблюдаваше, и се озъби на Клив като същинска акула.

- Той се усъмни в мен, господин Смит. Усъмни се и тръгна да търси килията.

Сред гърчещата се върху пясъка плът изникна уста и нададе писък на болка и ужас.

- Вече не иска да бъде с мен. Вие посяхте в него съмнение и той ще си изстрада последствията. - Старецът посочи с треперещ пръст Клив и ръката му започна да се разлага. - Дойдохте тук неканен и вижте каква агония причинихте.

Той ритна безформеното нещо, а то се претърколи и повърна.

- Той се нуждае от мен. Толкова ли е трудно да го проумеете? Без мен е изгубен.

Клив не отговори на обесения, а се обърна към съществото, което лежеше на пясъка.

- Били?

- Изгубен - повтори Тейт.

- Били? Чуй ме...

- Вече не може да се върне. За вас това е само сън. Но той е тук, от плът и кръв.

- Били - не се отказа Клив, - чуваш ли ме? Аз съм. Клив.

Момчето спря да се гърчи за момент. Беше ли чуло думите му? Той продължи да повтаря името му.

Едно от първите неща, които научава всяко дете, е как го наричат другите. Ако нещо можеше да върне същността на момчето, това беше именно името, което му бяха дали.