Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

Когато Били най-после се надигна, минаваше полунощ и етажът вече беше попритихнал. Клив чу дишането му, което вече не беше така равно, и после видя през притворените си клепки как момчето пресича килията и застава на познатото място пред прозореца. Нямаше никакво съмнение, че се кани да призове ужасния старец.

Щом Били затвори очи, мъжът отметна завивката и скочи от леглото. Момчето реагира твърде бавно. Преди да е проумяло напълно какво става, Клив го блъсна в стената и му запуши устата.

- Не, няма да го извикаш - изсъска му той. - Няма да свърша като Лоуел.

Били се замята, но беше твърде слаб, за да се освободи.

- Той няма да дойде тази нощ - заяви Клив, като гледаше ококорените му очи, - защото ти няма да го извикаш.

Момчето се забори още по-ожесточено и захапа дланта му. Мъжът отскочи инстинктивно и то пристъпи към прозореца с вдигнати ръце. От гърлото му се изтръгна нещо като напев, а по лицето му бликнаха сълзи. Клив го сграбчи отново и го дръпна назад.

- Млъкни!

Били продължи да издава звуци. Той го зашлеви силно и му изръмжа пак да млъкне. Но момчето отказа да се подчини, само ритъмът на напева се промени. Клив го шамароса пак и пак, но без резултат. Въздухът в килията започна да се променя, сенките се размърдаха.

Мъжът се паникьоса. Сви ръката си в юмрук и го заби в корема на Били. Момчето се преви и Клив му вкара един ъперкът в челюстта. Ударът запрати главата му в стената и черепът на Били изкънтя в

тухлите. Краката му се подкосиха и той се свлече на земята. „Наистина е лек като перце - помисли си мъжът. - Бяха достатъчни два добри удара, за да го просна в безсъзнание.“

Клив огледа килията. Сенките бяха спрели да се движат, но потрепваха като хрътки, които само чакат да бъдат отвързани. Той вдигна момчето и го остави на долното легло с разтуптяно сърце. Били не се размърда дори когато мъжът разкъса чаршафа, за да навре в устата му една топка от плат. Щом се увери, че момчето няма да е в състояние да пее или вика, Клив го завърза за леглото, като за целта използва не само неговия и собствения си колан, но и съдрани ивици от двата чаршафа. Отне му броени минути, за да го овърже хубаво. Тъкмо приключваше с обездвижването на краката, когато Били най-после дойде в съзнание и отвори учудено очи. Щом осъзна ситуацията, пленникът започна да върти бясно глава - просто нямаше друг начин да изрази протеста си.

- Не - промърмори Клив и метна едно одеяло върху овързаното му тяло, за да го скрие от всеки надзирател, който би решил да надникне в килията преди зазоряване. - Няма да го викаш тази нощ. Всичко, което ти казах, е вярно, момче. Иска да избяга от града и те използва. -Хвана лицето му между дланите си. - Той не ти е приятел. Но аз съм. И винаги съм бил. - Били направи безуспешен опит да издърпа главата си. - По-добре си пести силите - посъветва го Клив. - Ще бъде дълга нощ.

После заряза момчето, отиде до отсрещната стена и седна там, без да го изпуска от очи. Щеше да го наглежда до сутринта, а после, когато мракът си отиде, щеше да измисли какво да прави нататък. Най-важното беше, че засега грубата му тактика беше сработила.

Били беше спрял да се бори; явно беше осъзнал, че няма надежда да разхлаби умело завързаните възли. В килията настъпи временно спокойствие: мъжът седеше в петното светлина под прозореца, а момчето лежеше в тъмнината под горното легло и дишаше равномерно през носа си. Клив погледна часовника си. Беше петдесет и четири минути след полунощ. Кога щеше да се развидели? Най-рано след пет часа. Той облегна глава на стената и се загледа в светлината.

Тя го хипнотизира. Минутите се точеха бавно, но неотменно, а светлината не се променяше. От време на време по етажа минаваше надзирател и чул стъпките му, Били започваше да се върти. Но никой не се спря, за да провери килията. Двамата затворници бяха оставени насаме с мислите си: Клив се питаше дали ще дойде ден, когато ще бъде свободен от надвисналата над него сянка, а Били си мислеше за каквото там си мислят уловените в капан чудовища. Междувременно минутите продължаваха да се нижат през съзнанието им като послушни ученици. И зората наближаваше час по час. А с нея и смъртта им, а може би и краят на света - онова чутовно Последно тръбенехб, за което бе говорил така разпалено Епископа, когато погребаните в моравата на двора щяха да възкръснат свежи като репички, за да посрещнат Създателя. И седналият до стената Клив, който слушаше дишането на Били и гледаше светлината в стъклото на прозореца, осъзна, че дори да излезе невредим от тази клопка, това ще бъде само кратък отдих пред неизбежното; че тази дълга нощ, тези тягостни минути и часове са едва началото на още много нощни бдения. И постепенно го завладя отчаяние, а душата му сякаш потъна в дупка, от която нямаше излизане. „Ето, това е истинският свят -проплака мислено той. - Без радост, без светлина и упование; просто едно лишено от надежди и страх очакване, защото страхът е само за хората с мечти за губене.“ Дупката беше дълбока и мрачна. Клив се взираше от дъното й в светлината, а мислите му се въртяха в един и същ порочен кръг. Постепенно забрави за момчето върху леглото. Забрави и за болката в изтръпналите си крайници. Навярно щеше да забрави и да диша, ако от унеса му не го бе изтръгнала острата миризма на урина.