Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

- Нали искахте да държа под око Били Тейт, сър?

- Е, и?

Клив беше мислил усилено какво да каже на Девлин, за да предизвика моментално преместване, но не му беше хрумнало нищо убедително. И сега се запъна в търсене на внезапно вдъхновение.

- Аз... искам да помоля за смяна на килията.

- Защо?

- Момчето е неуравновесено, сър. Страхувам се, че ще ме нарани. Ще получи пак един от онези пристъпи...

- Но ти можеш да го набиеш с една ръка, той е само кожа и кости.

Ако разговаряше с Мейфлауър, Клив просто щеше да падне на колене.

Но с Девлин подобна тактика щеше да е обречена.

- И не разбирам защо ме молиш за подобно нещо. Та той е толкова кротък - продължи да говори отговорникът като някаква пародия на любящ баща. - Тих и винаги учтив. Не представлява опасност за никого.

- Не го познавате...

- Какво ще рече това?

- Сложете ме в карцера, сър. Където и да е. Само ме махнете от него. Моля ви.

Девлин го изгледа удивено. Накрая каза:

- Боиш се от него.

- Да.

- Какво ти става? Делил си една килия с всевъзможни здравеняци и никога не си се шашкал така.

- Той е различен - заяви Клив, после добави единственото възможно обяснение: - Абсолютно луд е. Пълен психопат.

- Всички хора са луди, Смит; само двамата с теб сме нормални. Не знаеше ли? - Мъжът се изсмя. - Прибирай се в килията си и никакво мрънкане повече. Да не яхнеш накрая скоростното влакче.

Когато Клив се върна в килията, завари Били да пише писмо. Седеше на леглото си, изцяло погълнат от писането, и изглеждаше безкрайно безобиден. Девлин беше прав - момчето беше само кожа и кости. И беше трудно да се повярва, че този жив скелет - костите му изпъкваха съвсем ясно под фланелката - е способен да понесе една толкова мъчителна трансформация. А може и да не беше. Може би жестоката промяна щеше да го убие с времето. Но когато и да го убиеше, нямаше да е достатъчно скоро.

- Били...

Момчето не вдигна поглед от писмото.

- Онова, което казах за града...

Писането спря...

- Може и да е било продукт на фантазията ми, просто сън...

...и продължи.

- Казах ти го само защото бях уплашен за теб. Не за друго. И искам да бъдем приятели...

Били вдигна очи.

- Това не зависи от мен. Вече не. Зависи само от дядо. Може да се смили над теб. А може и да те накаже.

- Нужно ли е да му казваш?

- Аз съм като отворена книга за него. Ние сме... еднакви. Затова знам, че никога не би ме измамил.

Скоро щеше да се стъмни, лампите в крилото щяха да угаснат и сенките да дойдат.

- Значи просто трябва да изчакам, така ли?

Били кимна.

- Ще го извикам и ще видим.

Нима старецът се нуждаеше от покана, за да напусне мястото, на което почиваше? Това ли правеше Били, когато стоеше в средата на килията със затворени очи и повдигнато към прозореца лице? Призоваваше ли го? И ако да, нямаше ли начин призивът му да бъде осуетен?

Докато нощта напредваше, Клив лежеше в леглото си и обмисляше как да постъпи. Дали да изчака решението на Едгар Тейт? Или да направи опит да саботира пристигането му? Знаеше, че ако опитът се провали, ще бъде късно за молби и извинения - на агресията му щеше да бъде отговорено с агресия. А това означаваше сигурна смърт.

Лампите угаснаха. Сега всички мъже от крило „Б“ щяха да заровят лица във възглавниците си. Някои от тях щяха да потънат в планове за дните, когато няма да са тук, а други щяха да потърсят утеха в ръцете на невидими любовници. Клив се заслуша в шума на тръбите и в плиткото дишане от долното легло. Понякога му се струваше, че живее втори живот, толкова изолиран се чувстваше в мрака върху опърпаната си възглавница.

Постепенно момчето притихна. Може би чакаше Клив да заспи, за да пристъпи към действие. Ако беше така, имаше да си чака. Той нямаше да затвори очи и да се остави да го заколят в съня му; не беше прасе, което ще тръгне послушно към ножа.

Като се стараеше да не мърда много-много, за да не събуди подозрения, Клив разкопча колана си и го издърпа от гайките на панталона. Можеше да се сдобие с по-читави ремъци, като разкъса чаршафа и калъфката, но тогава със сигурност щеше да привлече вниманието на Били.

Сега стисна освободения колан и зачака, преструвайки се, че спи.

Беше благодарен, че тази нощ крилото е шумно, защото изминаха цели два часа, преди момчето да стане от леглото си - два часа, през които клепачите му се затвориха няколко пъти, колкото и да се страхуваше да заспи. Но другите обитатели на етажа бяха неспокойни, смъртта на Лоуел беше стреснала и най-коравите. Някои плачеха и се вайкаха, а други им крещяха да млъкнат. Така че сънят не успя да надвие Клив, макар крайниците му да бяха натежали от умора.