Клайв Баркер: Кървави книги (Том 5)

- На полицаите не им пука какво става тук. Гледат да стоят настрана от комплекса. А когато все пак се завъртят наоколо, прибират пияните хлапета и това е всичко. Страхуват се, нали разбираш. Затова не влизат в комплекса.

- От този убиец?

- Може би - отговори жената. После добави: - Казват, че имал кука.

- Кука?

- Онзи, който го е сторил. Имал месарска кука като Джак Изкормвача.

Хелън не беше експерт по убийствата, но беше повече от сигурна, че

Изкормвача не е използвал кука. Щеше да е невъзпитано от нейна страна да изкаже съмненията си на глас, но мислено се запита каква част от историята на Ан-Мари - извадените очи, разложеният труп, куката - не е измислена. Все пак и най-добросъвестните репортери обичаха да украсяват истината от време на време.

Жената си беше сипала нова чаша чай и се канеше да напълни и нейната.

- Не, благодаря - каза Хелън. - Наистина трябва да тръгвам.

- Омъжена ли си? - попита ненадейно Ан-Мари.

- Да. За един университетски преподавател.

- Как се казва?

- Тревор.

Ан-Мари сложи в чая си две препълнени лъжички захар.

- Ще се върнеш ли? - попита тя.

- Да, надявам се. По-късно през седмицата. Искам да направя няколко снимки на рисунките в мезонета отсреща.

- Обади ми се, като дойдеш.

- Ще. И благодаря за помощта.

- Няма защо - отговори Ан-Мари. - Нали ще им предадеш нещата, които ти казах?

мръсна, отчайваща дупка, в която обществото беше изолирало пропадналите и нежеланите - съществуваха такива места и тя ги приемаше като неприятна социална реалност. Но историята за убийството и осакатяването на стареца беше нещо различно. Жестока картина, която се беше загнездила в съзнанието й и отказваше да го напусне.

Хелън осъзна, че смущението е изписано на лицето й и че това забавлява Тревор.

- Щом те вълнува толкова - каза той, - защо не отидеш пак там да поразпиташ, вместо да ми проваляш вечерята с игра на догадки?

- Мислех, че обичаш игрите на догадки - не му остана длъжна тя.

Тревор я изгледа намръщено.

- Пак си в грешка.

Идеята да провери историята не беше лоша, въпреки че несъмнено й беше подхвърлена с користни цели. Не ставаше ли Тревор все по-егоистичен от ден на ден? Преди си мислеше, че той обича да спори от любов към спора, а сега знаеше, че просто му харесва да се налага. Съпругът й не влизаше в дебати заради тръпката от споренето, а защото изпитваше патологична нужда да се състезава. Хелън го беше виждала многократно да заема позиция, в която реално не вярва, само и само да се лее кръв. И за съжаление, не беше единственият любител на този спорт. Университетът беше една от последните крепости на професионалните специалисти по губене на чуждо време. Кръг, в който доминираха образованите глупаци, залутани в пущинака на баналната реторика и фалшивите позиции.

Тя се върна в „Спектър Стрийт“ на следващия ден, въоръжена със статив, високочувствителна лента и светкавица. Имаше силен, много студен вятър, който фучеше сърдито в лабиринта от проходи и вътрешни дворове. Хелън намери номер 14 и прекара следващия час в западналия мезонет, като снимаше старателно стените на спалнята и всекидневната. Беше предполагала, че повторната й среща с гигантската глава няма да е толкова впечатляваща, но се оказа, че греши. Въпреки че се постара да я заснеме по най-добрия начин, тя си даде сметка, че фотографиите ще бъдат бледо ехо на безкрайния ужас, който главата внушаваше.

Силата на въздействието й се дължеше до голяма степен на околния фон, разбира се. Да попаднеш на подобна рисунка в толкова сива и банална обстановка, беше като да намериш икона в бунище - ярък символ на преминаване от свят на безконечна борба и бавна смърт към някакво още по-тъмно и плашещо място. Хелън осъзна, че вероятно е неспособна да опише реакцията си към картината с думи. Речникът й беше аналитичен и изобилстваше от сложни понятия и академични термини, но се оказваше печално беден, когато се стигнеше до описването на емоции. Можеше само да се надява, че снимките, макар и несъвършени, ще успеят да загатнат за силата на рисунката дори и да нямат нейния смразяващ ефект.

Когато излезе от мезонета, вятърът продължаваше да бушува свирепо, но момчето, което стоеше пред вратата - вчерашният пратеник на Ан-Мари, - беше облечено с пролетни дрехи и правеше гримаси, за да сдържи треперенето си.

- Здравей - поздрави го тя.

- Чаках ви.

- Защо?

- Ан-Мари каза, че ще се върнете.

- Смятах да се върна към края на седмицата. Щеше доста да ме почакаш.