Клайв Баркер: Кървави книги (Том 5)

Зад гърба й се разнесе шум. Хелън се обърна толкова бързо, че едва не се спъна в покрития с одеяла матрак.

- Има ли някой?

В другия край на хранопровода, във всекидневната, стоеше шест- или седемгодишно момче с ожулени колена. То се взираше очаквателно в Хелън и очите му проблясваха в полумрака.

- Да? - насърчи го тя.

- Ан-Мари пита дали искате чаша чай - изрецитира на един дъх момчето с равен глас.

Хелън имаше чувството, че е разговаряла с майката на Кери преди цяла вечност, но посрещна поканата с радост. Беше се смръзнала във влажния мезонет.

- Да - отговори тя. - С удоволствие.

Момчето продължи да я зяпа, но не помръдна.

- Ще ме заведеш ли при нея?

- Стига да искате - каза детето, но в гласа му нямаше и капка ентусиазъм.

- Искам.

- Снимки ли правите? - попита то.

- Да. Правя. Но не и тук.

- Защо?

- Защото е прекадено тъмно.

- Не стават ли на тъмно?

- Не.

Момчето кимна, сякаш тази информация се вписваше добре в представите му за света, после се завъртя безмълвно към изхода - явно очакваше Хедън да го последва.

* * *

Поведението на сдържаната на улицата Ан-Мари беше съвсем различно в уединението на собствената й кухня. Предпазливото й любопитство беше заменено от безгрижно бърборене, което не секваше дори за миг, въпреки че жената се занимаваше с половин дузина дребни домакински дейности - беше като жонгльор, който върти няколко чинии едновременно. Хелън наблюдаваше този спектакъл с възхищение, защото собствените й умения на домакиня бяха посредствени. Накрая прескачащият от тема на тема разговор се върна към причината да посети комплекса.

- Защо ти е да правиш снимки? - попита Ан-Мари.

- Пиша за графитите. Снимките ми трябват за дисертацията.

- Не са особено красиви.

- Не, но са интересни.

Ан-Мари поклати глава.

- Мразя това място - каза тя. - Не е безопасно. Обират хората на собствения им праг. Хлапетата палят постоянно торбите с боклуци. Миналото лято идваха пожарни коли по два-три пъти на ден, накрая им писна и запечатаха шахтите. Сега хората си изхвърлят боклука направо на улицата и районът се напълни с плъхове.

- Сама ли живееш тук?

- Да, откакто Дейви си тръгна.

- Съпругът ти?

- Бащата на Кери. Не бяхме женени, но поживяхме заедно две години. Бяха хубави времена. Един ден с Кери отидохме на гости на майка ми и когато се върнахме, той беше изчезнал. - Тя се загледа в чая си. - Без него ми е по-добре. Но понякога ми става страшно. Още чай?

- Много се забавих.

- Само още една чаша. - Ан-Мари скочи и занесе електрическия чайник на мивката, за да го напълни пак с вода. Вече посягаше към кранчето, когато забеляза нещо да лази по плота и побърза да го смачка с палец. - Пипнах ли те, гадино! - възкликна тя, после се обърна към Хелън: - Проклети мравки.

- Мравки?

- В комплекса е пълно с тях. Фараонови мравки, от Египет. Малки кафяви копеленца. Размножават се в тръбите на парното и влизат през тях във всички апартаменти. Голяма напаст, навсякъде са плъзнали.

Тази твърде екзотична напаст (мравки от Египет?) се стори комична на Хелън, но тя си замълча. Ан-Мари се беше обърнала към прозореца на кухнята и се взираше в задния двор.

- Кажи им... - започна жената и Хелън се зачуди кого има предвид -кажи им, че нормалните хора вече не могат да се разхождат спокойно по улиците.

- Наистина ли е толкова зле положението? - попита Хелън, искрено отегчена от този каталог с проблеми.

Ан-Мари се извърна от мивката и я изгледа втренчено.

- Тук стават убийства.

- Сериозно?

- Имаше едно през лятото. Един старец от „Раскин Корт“, живееше отсреща. Не го познавах, но беше приятел на сестрата на съседката. Забравих му името.

- И е бил убит?

- Разфасован в собствения му хол. Мина близо седмица, преди да го открият.

- А съседите? Не са ли забелязали отсъствието му?

Ан-Мари сви рамене, сякаш вече е съобщила най-важното и смята всякакви по-нататъшни обяснения за излишни. Но Хелън продължи да човърка въпроса.

- Струва ми се странно.

Ан-Мари включи напълнения чайник.

- Но е самата истина - отговори равнодушно тя.

- Не казвам, че не е, просто...

- Очите му били извадени - отбеляза жената.

Хелън примигна.

- Стига бе - успя да промълви тя.

- Сериозно. И това не е най-лошото, което са му сторили. - Ан-Мари направи пауза за по-голям ефект. - Сигурно се питаш що за човек може да извърши такова нещо.

Хелън кимна, защото си мислеше същото.

- Разбраха ли кой го е сторил?

Ан-Мари изсумтя презрително.