Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

Но преди да се качи в колата, трябваше да свърши още нещо - да зърне за последен път рисунката на главата. Не в ролята на антрополог сред чуждоземно племе, а като посетител на къща на ужаса - заради самата тръпка. Когато пристигна пред номер 14 обаче, тя се сблъска с последното и най-голямо разочарование. Мезонетът беше запечатан от добросъвестни служители на общината. Вратата беше заключена, а прозорецът до нея - закован с дъски.

Но Хелън не смяташе да се предава толкова лесно. Заобиколи „Батс Корт“ и намери задното дворче на номер 14 с проста аритметика. Двукрилата порта беше запречена от вътрешната страна, но тя я блъсна силно и успя да я отвори. Някой беше струпал зад нея купчина боклуци - изгнили килими, кашон с подгизнали от дъждовна вода списания и една съсухрена елха.

Хелън прекоси дворчето и надникна през пролуките на закованите с дъски прозорци. Навън беше светло, но вътре цареше сумрак и беше трудно да се види рисунката на стената. Тя притисна лице към дъските, нетърпелива да я зърне за последен път.

През стаята премина сянка и затъмни за миг полезрението й. Хелън отстъпи стреснато назад. Какво беше видяла? Собствената си сянка?

Само че тя стоеше неподвижно, а онази фигура се движеше.

Хелън пристъпи отново към прозореца, този път по-предпазливо. Въздухът вибрираше и се чуваше приглушен хленч, само че не можеше да се каже дали идва от вътрешността на апартамента, или някъде отвън. Тя притисна пак лице към грубите дъски и в следващия момент нещо се метна към прозореца. Хелън изпищя, а от стаята се разнесе стържене, сякаш някой дращи с нокти по дърво.

Куче! При това голямо, иначе нямаше да успее да скочи на височината на главата й.

- Глупачка - каза си тя. И внезапно се обля в пот.

Дращенето спря почти веднага, но Хелън не посмя да доближи повторно прозореца. Работниците, запечатали мезонета, явно не го бяха претърсили щателно и бяха оставили животното затворено вътре. То звучеше прегладняло и Хелън се зарадва, че не беше направила опит да проникне в жилището. Това озверяло от глад, обезумяло куче, което кръстосваше вонящия мрак, като нищо можеше да й прегризе гърлото.

Тя се втренчи в прозореца. Пролуките между дъските бяха само сантиметър широки, но Хелън долавяше ясно присъствието на животното - беше седнало на задните си крака и я наблюдаваше. Сега, когато дишането й се бе нормализирало, можеше да чуе как кучето пъхти тежко, а ноктите на предните му лапи стържат по перваза.

- Проклета твар - каза тя. - Остани си там.

Пое обратно към портата. Съборените килими бяха прогонили от гнездата им десетки паяци и мокрици, които сега пъплеха забързано под краката й в търсене на нов дом.

Хелън затвори портата и тръгна покрай редицата от задни дворчета, когато чу сирените - грозен звук, който накара космите на тила й да настръхнат. Шумът се приближаваше. Тя ускори крачка, излезе на „Батс Корт“ и видя, че по тревата вървят полицаи, а една линейка заобикаля площадката с кладата и се насочва към отсрещния край на двора. По терасите се бяха показали любопитни хора, а други бързаха по тротоара, за да се присъединят към увеличаващата се тълпа. Когато разбра накъде гледат всички, стомахът на Хелън се сви - бяха обърнати към вратата на Ан-Мари.

Униформените разбутаха зяпачите, за да направят път на медицинските лица. Зад линейката се появи още една патрулка, от която слязоха двама цивилни полицаи.

Хелън се приближи до тълпата. Имаше приглушени разговори, но повечето хора мълчаха; една или две от по-възрастните жени плачеха. Тя се повдигна на пръсти, но не успя да види нищо от главите на зяпачите. Тогава се обърна към един брадат мъж с дете на раменете и го попита какво става. Мъжът каза, че не знае. Май някой бил умрял, но не беше сигурен.

- Ан-Мари? - попита тя.

Една жена пред нея се обърна и изрече едва ли не с благоговение:

- Познавате ли я?

- Бегло - отговори Хелън след кратко колебание. - Знаете ли какво е станало?

Жената отвори уста и побърза да я запуши с ръка, но думите вече се бяха изплъзнали:

- Детето й...

- Кери?

- Някой проникнал в дома й през задния вход и му прерязал гърлото. Хелън усети, че се облива отново в пот. И видя в съзнанието си

вестниците, които вятърът разнасяше из задния двор на Ан-Мари.

- Не - прошепна тя.

- Не е за вярване, нали?

Хелън продължи да повтаря „Не“, като се взираше в жената. Отказваше да повярва, но това нямаше да промени ужасната истина. Прилоша й.