Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

- В „Аполинер“ - напомни й той. - Нали обеща, че ще заведе всички

на вечеря, ако докажеш, че греши.

Мисълта за безплатна вечеря в чест на смъртта на детето беше гротескна и тя му го каза.

- Ще се обиди, ако му откажеш.

- Голям праз. Не искам да вечерям с Пърсъл.

- Моля те. Той е злопаметен, а не искам да си разваляме отношенията точно сега.

Хелън се обърна към него. Гледаше я умолително, с влажния поглед на кокер шпаньол. „Манипулативно копеле“, помисли си тя, но каза:

- Добре, ще дойда. Но не очаквай да танцувам на масата.

- Ще оставим танцуването на Арчи. Казах на Пърсъл, че утре вечер сме свободни. Това устройва ли те?

- Все ми е едно.

- Ще запази маса за осем часа.

Вечерните вестници бяха свели „Трагедията с малкия Кери“ до кратки съобщения на вътрешна страница. Понеже по случая нямаше развитие, те просто пишеха, че полицията продължава да разпитва жителите на „Спектър Стрийт“. В някои от статиите се споменаваше, че Ан-Мари е била освободена и настанена при приятели. Споменаваше се също, че починалото дете ще бъде погребано на следващия ден.

Хелън не смяташе да се връща в комплекса, но явно сънят промени решението й, защото се събуди с мисълта, че трябва да отиде на погребението.

Смъртта беше съживила „Спектър Стрийт“. Докато вървеше към „Батс Корт“, Хелън осъзна, че никога не е виждала толкова хора в комплекса. На тротоара вече имаше цяла тълпа и по всичко личеше, че зяпачите стоят на местата си от доста време въпреки вятъра и постоянната заплаха от дъжд. Някои носеха черни дрехи - кой палто, кой шал, - но (независимо от приглушените гласове и преднамерено намръщените физиономии) тълпата създаваше впечатление, че е дошла да празнува, а не да гледа погребална процесия. Наоколо тичаха безгрижно деца, а от време на време възрастните спираха да клюкарстват и избухваха в смях. Хелън усети всеобщото нетърпение и тази натежала от почти жизнерадостно очакване атмосфера повдигна духа й.

Присъствието на толкова много хора беше успокояващо и тя осъзна, че се радва да бъде отново тук. Четвъртитите вътрешни дворове с повехнала трева и закърнели фиданки й изглеждаха по-истински от застланите с килими коридори, по които беше свикнала да ходи; непознатите лица по терасите и улиците й се струваха по-близки от колегите в университета. С други думи, Хелън се почувства като у дома си.

Накрая колите се появиха. Пъплеха едва-едва по тесните улици и когато се показа катафалката, която носеше малък бял ковчег, покрит с цветя, част от жените взеха да бършат сълзи и да подсмърчат. Една от тях припадна и загрижени хора се втурнаха да й помагат. После всички притихнаха, дори децата.

Хелън наблюдаваше сцената със сухи очи. Не беше свикнала да плаче на обществени места, а и не се разплакваше лесно. Когато втората кола, в която пътуваше Ан-Мари в компанията на още две жени, се изравни с нея, тя видя, че опечалената майка също не дава публичен израз на скръбта си. Тъкмо обратното - Ан-Мари изглеждаше въодушевена от ставащото и седеше с изправен гръб на задната седалка на автомобила, сякаш се наслаждаваше на съчувствието, с което гледаха бледото й лице. Хелън потръпна от противната мисъл, но осъзна, че в известен смисъл това е най-хубавият момент в живота на жената -единственият ден от иначе безличното й съществуване, през който тя е център на внимание.

Процесията се отдалечи и се изгуби от поглед. Тълпата вече беше започнала да се разпръсква. Хелън загърби шепата опечалени, които продължаваха да стоят на тротоара, и тръгна към „Батс Корт“. Искаше да се върне при заключения мезонет, за да провери дали кучето е вътре. И ако е там, да успокои съвестта си, като докладва за случая на общинските власти.

За разлика от другите вътрешни дворове, „Батс Корт“ пустееше. Може би всички съседи на Ан-Мари бяха отишли при крематориума. Във

всеки случай мястото изглеждаше призрачно безлюдно. Само децата бяха тук и продължаваха да играят около пирамидалната клада, а гласовете им ехтяха над иначе празния двор.

Хелън стигна до мезонета и откри с изненада, че входната врата пак зее. При вида на мрачната вътрешност на жилището й се зави свят. Колко пъти през последните дни си бе представяла, че стои тук и се взира в нея? От мрака не долитаха никакви звуци. Кучето сигурно беше избягало или умряло. Значи нямаше да й се случи нищо лошо, ако влезе в апартамента, за да зърне за последен път рисунката на стената и придружаващия я надпис. Нали?