Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

Хелън беше като омагьосана. От гласа на мъжа, от неговите цветове, от бръмченето, разнасящо се от тялото му. Гледаше го прехласнато и се бореше да излезе от унеса си. Защото там, под шарените дрехи, се криеше чудовище, а до краката й се намираше гнездото му с окървавени бръсначи. Нима това същество нямаше да й пререже гърлото веднага, щом я докопа?

Кендимен посегна към нея, но тя се наведе, грабна одеялото и го метна върху него. По раменете на мъжа се посипаха бръсначи и бонбони, после завивката го захлупи. Хелън се приготви да се втурне към вратата, но в този миг пред обувките й се търкулна възглавницата, която бе лежала върху одеялото.

Само че това изобщо не беше възглавница. Хелън не знаеше какво е имало в малкия ковчег, който бе видяла в катафалката, но каквото и да е имало, явно не е било тялото на Кери. Защото то беше тук, в краката й, и обезкървеното му лице гледаше към нея. Детето беше голо... и цялото му тяло беше нашарено със следи от любовните ласки на звяра.

През двете секунди, които й бяха необходими да проумее този последен ужас, Кендимен успя да свали одеялото от главата си. Палтото му се беше разкопчало от усилията и Хелън видя, че торсът на мъжа е изгнил, а в образувалата се кухина има гнездо на пчели. Насекомите се рояха в гръдния му кош и покриваха като жив килим останките от плът. Кендимен зърна отвратената й физиономия и се усмихна.

- Сладко за сладура - промърмори той и вдигна желязната кука пред лицето й. Хелън вече не виждаше светлината на външния свят, нито чуваше гласовете на играещите на двора деца. Нямаше как да избяга от този кошмар. Кендимен беше надвиснал над нея, а омекналите й крайници нямаха силата да го отблъснат.

- Не ме убивай - промълви тя.

- Вярваш ли в мен? - попита той.

Тя побърза да кимне.

- Как бих могла да не вярвам?

- Тогава защо искаш да живееш?

Хелън не разбра въпроса и замълча, за да не отговори погрешно.

- Ако си вземеш поука от мен - продължи демонът, - няма да ме молиш за живота си. - Гласът му спадна до шепот. - Аз съм просто слух. А това е благословено състояние, повярвай. Да живееш в сънищата на хората; да говорят шепнешком за теб по уличните ъгли, но да не се налага да бъдеш. Разбираш ли?

Отмалялото й тяло разбираше. Изтощените й нерви разбираха.

Сладостта, която Кендимен й предлагаше, беше живот без живеене - да бъде мъртва, но да съществува в спомени; да бъде обезсмъртена чрез слухове и графити.

- Стани моя жертва.

- Не... - промълви тя.

- Няма да те принуждавам - увери я той като истински джентълмен. - Няма да те убия против волята ти. Но помисли, само помисли. Ако те убия тук, ако те разпоря ето така... - Демонът допря куката до слабините й и я плъзна нагоре, докато железният връх не погали гърлото й. - Помисли какви истории ще се родят за това място. Хората ще го сочат, когато минават покрай него, и ще казват: „Тя умря тук; жената със зелените очи“. Смъртта ти ще стане легенда, с която ще плашат децата. А влюбените ще я използват като извинение да се прегръщат по-силно...

Хелън беше права - Кендимен наистина се опитваше да я съблазни.

- Нима има по-лесен начин да станеш известна?

Тя поклати глава.

- Предпочитам да бъда забравена, отколкото да ме запомнят така.

Демонът сви рамене.

- Как щяхме да знаем какво е добро за нас, ако не се учим от лошото? - Той повдигна отново куката си. - Казах, че няма да те убивам насила, и ще спазя думата си. Позволи ми обаче да те целуна...

Кендимен пристъпи към нея. Хелън промърмори някаква нелепа заплаха, но тя не спря демона. Жуженето, което излизаше от тялото му, се засили. Мисълта да се допре до плътта му - до плътта и насекомите в нея - беше ужасна. Хелън повдигна с усилие натежалите си ръце. Не искаше да го докосва, но трябваше да се предпази.

Страховитото му лице закри портрета на стената. Тя отстъпи. Жуженето се засили още повече и от гърлото на демона започнаха да извират възбудени пчели. Някои оставаха да пъплят по устата му, други се заплитаха в косата му.

Хелън продължи да отстъпва, като го умоляваше да я остави на мира, но Кендимен беше непреклонен. Накрая гърбът й се опря в стената. Тя се стегна в очакване да бъде нажилена и протегна ръце, за да отблъсне гъмжащото от пчели тяло. Но демонът я изпревари - замахна с ръка и улови врата й с желязната си кука. Студеният метал се допря до зачервената й кожа и Хелън изтръпна: беше сигурна, че върхът ще разпори югуларната й вена. Само че той й беше дал дума. И не наруши обещанието си.