Жозе Родригеш душ Сантуш - Седмият печат

— Ами… всъщност яде много малко. Освен това си ляга по всяко време. Струва ми се странно. Понякога спи по цял ден, а после нощем будува, ето такива неща.

— А хигиенните й навици?

— А, и те са се променили, така е. Не се мие редовно. Забелязах това едва онзи ден, когато си дойдох от Лисабон. Когато се наведох да я целуна, усетих, че мирише на лошо. — По лицето му се изписа отвращение при спомена за това. — Не можете да си представите какво ми струваше да я накарам да се изкъпе.

Лекарят се вгледа в очите му.

— Знаете ли на колко години е майка ви?

Застина за момент, докато правеше сметка.

— На седемдесет. — Тази възраст на младини му се струваше преклонна, но сега съвсем не смяташе така. Томаш се замисли. — Не смятате ли, че е малко рано за… за това?

Говея се съгласи.

— Да, тя все още е относително млада. Но знаете ли, възрастта зависи от човека. Някой и на сто години има бистър ум, а друг… вижте, други остаряват по-рано. В случая с майка ви е очевидно, че този преждевременен срив е свързан със смъртта на баща ви.

— Така ли смятате?

— Очевидно е. Спомням си, че те бяха много близки. При сплотените съпрузи, когато един от тях си отиде, това направо съсипва другия, който го е надживял.

Томаш сведе очи.

— Сигурно е така.

Лекарят заговори меко.

— Вижте, Томаш, не ви ли притеснява това, че тя забравя всичко, че не си пие лекарствата, че не се мие, че по цял ден лежи в леглото…?

— Разбира се, че ме притеснява! Защо мислите, че я доведох при вас?

— Искам да попитам следното: мислите ли, че тя е в състояние да остане сама вкъщи?

— Мисля, че не.

— В такъв случай какво смятате да предприемете, за да решите въпроса?

— Ще наема жена да я гледа. Ще ходи пет пъти в седмицата да чисти, да пере и да й готви.

— И смятате, че това е достатъчно?

Томаш сви безпомощно рамене.

— Разбира се, че не е, но какво мога да направя? Няма как да напусна работата си в Лисабон и да дойда тук да се грижа за мама…

— Аз и не смятам да ви го предлагам.

— Тогава какво ме съветвате да направя?

Лекарят се облегна на стола, хвана пак писалката и я завъртя с пръсти.

— Мислили ли сте за възможността да я настаните в старчески дом?

— Мислила ли си да отидеш да живееш в старчески дом?

Въпросът беше зададен сякаш случайно, малко след като се бяха прибрали вкъщи. Томаш отиваше към кухнята, когато обърна глава и подхвърли идеята, все едно току-що му беше хрумнала. Дона Граса обаче я усети като удар в стомаха.

— Да отида в старчески дом?

— Да, мислила ли си за това?

Томаш продължи да се държи съвсем естествено. Отвори вратата на хладилника и потърси някакъв сок. Майка му го последва и застана на вратата на кухнята.

— Какво имаш предвид?

— Искам да кажа, че не можеш да останеш сама.

Настана гробна тишина.

— Сериозно ли говориш?

Томаш спря да рови из хладилника и погледна към майка си.

— Не смяташ ли, че е добра идея?

Дона Граса усети как негодуванието изпълва стомаха й, напира в гърдите и избива по лицето й.

— Добра идея, а? — извика тя, поаленяла от гняв. — Искаш да ме пратиш в старчески дом, така ли? Искаш…

— Не, не е…

— … да се отървеш от мен? Искаш…

— … това, мамо. Не е това. Почакай…

— … да зарежеш току-така… собствената си майка?

— … успокой се.

Майка му вече плачеше и сълзите се стичаха като ручеи по сбръчканото й лице.

— И ти искаш да ми причиниш това? На мен, която съм се грижила за теб? На мен, която съм те хранила, обличала и възпитавала? На мен, която съм ти дала толкова обич, толкова нежност? Която съм дала толкова от себе си? Искаш да сториш това на мен? На твоята… твоята собствена майка?

— Мамо, успокой се, не исках да кажа това.

Дона Граса хлъцна.

— Това е, да.

— Мамо, чуй ме. Ти витаеш някъде в облаците, не си пиеш лекарствата, не се храниш добре, вече дори не се и миеш… Нима не разбираш, че е опасно да оставаш сама, без никаква подкрепа? Ами ако нещо ти се случи? Кой ще ти се притече на помощ?

— Ами кой, дона Мерседеш.

— Дона Мерседеш идва от дъжд на вятър да почисти. А ако нещо стане, докато я няма?

— Ще се обадя по телефона.

— По телефона ли? На кого?

— Ще звънна на… на… онзи номер за Бърза помощ.

— Виждаш ли? Всичко забравяш. Не помниш дори номера на Бърза помощ.

— Не ме баламосвай с тия приказки.

— Не са приказки. Това е много сериозен въпрос.

Сълзите отново потекоха по лицето й.

— Ти просто искаш да се отървеш от мен, това е. От мен, която стори толкова много за теб! Щом не ме обичаш, по-добре не стъпвай тук, чуваш ли? Мога и сама да се оправям.