Жозе Родригеш душ Сантуш - Седмият печат

— Не говори така.

— Ще говоря, ще говоря. — Вдигна пръст повелително. — Децата трябва да се грижат за родителите си така, както родителите са се грижили за тях.

— Ами нали точно това правя, грижа се за теб.

— Грижиш се, вятър! Искаш да ме пратиш в старчески дом, ето това искаш. — Брадичката й трепереше от възмущение. — А аз гледах и баба ти, и дядо ти в моя дом, докато се споминаха. До смъртта им. По мое време децата си поемаха отговорностите. Не като сега, дай им само живот, а старците натирени в старчески дом!

— По твое време е било различно. Ти не си работила, мамо, и затова си могла да се грижиш за родителите си. — Постави длан на гърдите си. — Но аз работя. Как иначе бих могъл да се грижа за теб?

— Това са извинения!

— Не, не са. Животът ми не позволява да седя тук, а ти, мамо, не си в състояние да живееш сама. Трябва да има хора покрай теб, които да ти помагат винаги, когато имаш нужда.

Дона Граса изтри сълзите и погледна сина си сърдито.

— Щом не искаш да се грижиш за мен, махай се оттук. Разбра ли? Отивай си, нямам нужда от теб.

Обърна гръб и се прибра в стаята си.

Томаш излезе от дома на майка си съкрушен. Струваше му се, че е най-лошият син на света. Беше готов да промени плановете си, да преспи в Коимбра и да пропусне сутрешната лекция, но премисли. Учебната година беше към края си, имаше насрочени консултации и трябваше да изпълни задълженията си към студентите. Налагаше се да се върне в Лисабон.

Слезе със стария асансьор и мрачен прекоси „Праса ду Комерсио“. Площадът беше пуст в този късен час, масичките на кафенетата бяха прибрани и вратите затворени, потънали в унилия сумрак на старинните фенери. Не знаеше как да постъпи. От една страна, майка му сама си бе господарка, зряла жена със свободна воля. Не искаше да ходи в старчески дом и това е. Нейно право си е да постъпи както реши, така че какво можеше да направи? От друга страна, осъзнаваше колко уязвима беше тя, ясно му беше, че не е в състояние да се грижи сама за себе си. Ами ако й се случеше нещо в негово отсъствие? Щеше ли някога да си прости, че не бе направил каквото трябва в нужния момент?

Мина през центъра, без да обръща внимание на минувачите, погълнат от мислите си. Добре, каза си той, все пак беше опитал да направи нещо, за да се справи с положението. Беше последвал съвета на лекаря, предложи й да я настани в старчески дом, а тя не беше приела. Но Томаш подозираше, че бе направил това само за успокоение на съвестта, ако не дай боже се случи нещо лошо. Така е, трябва да я заведа там, заключи Томаш. Но не беше така лесно. Как да постъпи, след като майка му не искаше да отиде в старчески дом? Да я откара насила? Да я затвори против волята й? Не, и дума да не става. Но проблемът оставаше без отговор.

Мина пред железопътната гара и пресече крайбрежната улица, разкъсван от дилемата. Съжали, че нямаше сестра и че не беше женен. Жените бяха по-практични, знаеха винаги как да подходят към такива деликатни случаи, имаха си техни, специални тактики. Но той беше мъж, а мъжете ги бива по гуляите, а не да се оправят с такъв тип проблеми. Дори ако зарежеше работата във факултета и във фондацията и посветеше цялото си време на майка си — нещо, което допускаше само хипотетично, — той се съмняваше, че щеше да бъде достатъчно компетентен, за да се грижи за нея както трябва. Трябваше да я мие, да я храни, да я облича, да я разхожда, да прекарва цялото си време с нея, без да върши нищо друго. Поклати глава. Нямаше как да стане.

Неусетно беше стигнал до стария син фолксваген, чукнат до десния преден фар. Колата беше паркирана досами реката, на около три метра от тъмните й води, в сянката на крайбрежната стена.

Влезе в колата и запали. Светнаха фаровете, погледна в огледалото за обратно виждане, изчака да мине един автомобил и потегли. Отмина гарата, хвърли бегъл поглед назад в огледалото и се съсредоточи върху светофара.

Това беше последното нещо, което съзнанието му запечата.

Първият образ изплува размазан. Зърна бял силует да минава пред него, но беше неясен, мътен, почти ефирен. Долови приглушен шум, неразбираеми думи, казани шепнешком. Почувства се объркан, вцепенен, зашеметен. Очите му отказваха да фокусират образите, тежаха му, лениви и почти неуправляеми. Умът му се рееше празен, муден, чужд, прекалено бавен, за да му служи.

Мисли, Томаш.

Направи усилие да се съсредоточи. Поклати глава, сякаш да отпъди демона, който замъгляваше ума му, и да разбере какво става. „Мисли, Томаш!“, повтори сам на себе си. Отвори широко очи, като се надяваше да се освободи по този начин от пелената, замъглила зрението му, и се насили да възприеме света пред него. Знаеше, че за да разбере, трябваше да види, но виждането беше трудно. Толкова трудно… Помъчи се да долови какво става, да различи образи, да надмогне замайването, да изплува от мъглата.