Жозе Родригеш душ Сантуш: Седмият печат

— Вие, Граса? Стара? Не ме разсмивайте.

— Докторе, все пак са седемдесет години, нали?

— А какво са днес седемдесет години?

Дона Граса влезе в кабинета.

— Не се шегувайте, докторе, не се шегувайте.

Лекарят поздрави Томаш с кимване на главата и затвори вратата на кабинета.

Седнал в чакалнята, Томаш скръсти ръце и се настрои да чака, докато приключи прегледът. Видя списанията върху масичката, взе едно и го запрелиства разсеяно.

Мобилният му телефон иззвъня.

— Професор Нороня?

Едва доловим акцент подсказваше, че човекът е чужденец.

— Да?

— Казвам се Александър Орлов и работя за Интерпол.

Мъжът замълча, изчаквайки събеседника си да осмисли информацията.

— Да?

— Трябва да поговоря с вас. Свободен ли сте да вечеряме… да кажем, утре?

Томаш вдигна вежди с недоумение. Какво искаше Интерпол от него?

— По какъв въпрос?

— Въпросът е деликатен. Ако нямате нищо против, бих предпочел да го изложа лично, а не по телефона.

— Не можете ли поне да ми подскажете за какво става дума? Както вероятно се досещате, аз съм доста зает.

— Разбира се — съгласи се човекът от другата страна на линията. — Професор Нороня, името Филипе Мадурейра говори ли ви нещо?

Томаш се поколеба.

— Филипе Мадурейра ли? — попита изненадан.

— Да.

— Ами да… бяхме приятели в гимназията в Кащело Бранко.

— Гимназията… „Нуно Алвареш“, нали?

— Да, същата. Защо? Какво става с Филипе?

— Приятелят ви е изчезнал.

Новината порази Томаш.

— Какво искате да кажете?

— Интерпол иска да говори с приятеля ви, но той е изчезнал.

Историкът се опита да осмисли чутото. Не е приятно да научиш, че твой приятел от гимназията е изчезнал, но в действителност Томаш не беше виждал Филипе от двадесет и пет години и не можеше да проумее защо Интерпол го търси заради някакво старо приятелство.

— Да, неприятно — каза той. — Но не разбирам каква връзка има това с мен.

— Все още никаква, професоре, но бихме искали да има. — Смени тона. — Ще се срещнем утре вечер, нали? В осем вечерта, в Саиса, онзи ресторант в Оейраш, на крайбрежния булевард.

— Почакайте! — възкликна Томаш. — Не разбирам защо е този разговор. Какво искате да кажете с това, че бихте желали този въпрос да има общо с мен?

— Интерпол има нужда от помощта ви, професор Нороня.

— Защо?

— Ще спомена само две неща. Смятам, че ще са достатъчни, за да събудят любопитството ви.

— Кажете.

— Две убийства. И Сатаната.

Томаш така се стресна, че щеше да изпусне телефона.

— Моля?

— До утре, професор Нороня.

Вратата на кабинета се отвори и доктор Говея придружи дона Граса до чакалнята, разговаряйки с нея като със стар приятел.

— Граса, нали ще изчакате за малко тук? — каза докторът, докато я настаняваше да седне на стола. — Трябва да кажа две думи на сина ви.

Томаш последва Говея до кабинета. Стаята беше просторна, добре проветрена, с голям прозорец, от който се виждаха червените покриви на Коимбра, които се спускаха по склона, огрени от слънцето, а в далечината сред дърветата се виеше Мондегу, притисната между бреговете си в стария град.

Докторът му направи знак да седне.

— Майка ви взема ли си редовно хапчетата, които съм й предписал? — попита той.

Томаш сви устни.

— Вижте, докторе, честно казано, не знам.

— Не я ли наблюдавате?

— Как мога да я наблюдавам? Не забравяйте, че живея в Лисабон и си идвам в Коимбра само два пъти в месеца.

— Смятате ли, че е спазвала предписанията ми?

Томаш наведе глава.

— Какво мислите?

Лекарят взе една писалка и се заигра с нея.

— Мисля, че не.

— И аз така подозирам.

Говея въздъхна, остави писалката и се приведе напред, опирайки лакти на бюрото.

— Кажете, Томаш. Как намирате състоянието на майка си?

Томаш за миг зарея поглед сред червените покриви на къщите отвъд прозореца.

— Не ми вдъхва доверие, докторе. — Взря се в лекаря. — Вие я познавате, нали? Винаги е била весела и жизнена жена, винаги е гледала положително на нещата, винаги е имала невероятна вътрешна сила. — Намръщи се. — Но откакто баща ми почина, нещата се промениха, при това много бързо.

— Какво имате предвид?

— Първо започна да забравя имена и незначителни неща. По някое време вече не знаеше кой месец и кой ден сме от седмицата. А сега говори за покойници, сякаш са още живи. Ето днес например реши да вика баща ми, представяте ли си?

— Значи губи паметта си. Има ли друга промяна в поведението й?